Стивън Кунц - Летяща чиния

— И какво точно е заложено, госпожице Пайн? — попита Артър.

— Видяхте летящата чиния. Сетете се сам.

— Мога да сготвя тук или да идем в града — предложи на гостите си Артър. — Той е на трийсет километра.

— Аз съм за града — заяви Рип. — Три месеца бях в пустинята. Искам прилична храна и двамата с Чарли трябва да си купим дрехи.

— Да не ме обиждаш на готвене? — разпалено попита Артър.

Рип се засмя.

— Дали от контролната кула на летището са засекли летящата чиния на радара? — попита Рип, докато пътуваха по двулентовия асфалтов път с пикапа на чичо му.

— Само ако са я търсили. Радарите им са настроени да приемат кодирани сигнали от самолетни транспондери.

— Трудно ли се засича формата на летящата чиния?

— Формата на горната и долната части придават някои от характеристиките на стелт — след като помисли малко, отвърна Чарли, — но заобленият преден край блести и сигурно се отразява на екрана, стига радарът да е достатъчно близо и да е настроен да го засече.

— Тогава каква е вероятността, да речем, през нощта да отлетим до Денвър, да се покажем там и после скришом да се върнем пак тук?

— Сериозно ли говориш?

— Ако накараме ония хора да търсят в Колорадо, ще можем да поостанем още един-два дни при Артър.

— Защо искаш да останеш тук?

— Говоря само от свое име. Ще ми се да се наспя като хората и да похапна добре. И трябва да обмислим какво ще правим по-нататък.

— Какво по-точно?

— Колкото по-дълго останеш с мен, толкова по-сериозно ще загазиш, помисли ли за това?

— Да — призна Чарли.

— И?

— Моите проблеми са си мои. Аз ще се оправям с тях.

Рип Кантрел сви рамене.

— Добре, нали си по-възрастна, предполагам, че ще го преживея. Обаче да се върнем на въпроса. Можем ли да се измъкнем оттук, без да спукаме тъпанчетата на всеки селяндур в радиус от осемдесет километра?

— Да поговорим повече за Денвър. Хората от телевизията приказват за нашествие от летящи чинии. В множествено число. Накараха американците да търсят цял куп космически кораби, нещо като космическа армада.

— За колкото повече чинии си мислят, толкова по-малка е вероятността да намерят нашата.

— В Денвър ли?

— В Денвър.

— Ако тръгнем след мръкване и известно време летим с антигравитационни пръстени преди да запалим ракетните двигатели… — замисли се Чарли.

— Ако използваме ракетните двигатели само за да наберем височина, може да ни помислят за нисколетящ реактивен самолет — обнадеждено предположи Рип.

— Може и да се получи — съгласи се тя. — А може и да не успеем.

— Може би е най-добре да оставите чинията където си е — обади се Артър.

Пикапът се размина с щатска патрулна кола. Тримата я проследиха с поглед.

— Е, какво ще правиш с летящата чиния, Рип? — попита Артър, когато полицейският автомобил изчезна в далечината.

— Не знам, чичо. — Гласът на младежа издаваше отчаянието му. — Честно казано, нямам представа как е редно да постъпим. Обаче не ми харесва да предам чинията на военните.

— Вие как мислите, госпожице Пайн? — Артър не откъсваше очи от пътя.

— Рип трябва да реши — отвърна Чарли.

— Може би трябва да откраднеш проклетата чиния и да я закараш в Зона петдесет и едно — въздъхна Рип.

— Може би наистина трябва — весело рече Чарли.

— Какво е това? — попита Рип сервитьорката в ресторанта.

Жената го погледна тъпо.

— Нали това поръчахте: сметанов сладкиш с банани.

— Не искам парче. Искам целия сладкиш.

Тя го зяпна за миг, после присви очи.

— Помня ви. Бяхте тук миналото лято.

— Точно така. Ще ми донесете ли и останалия сладкиш?

Сервитьорката подозрително изгледа Чарли и Артър, после се отправи към кухнята. След малко се върна. Останалите от персонала в кухнята надничаха през вратата. Тя с величествен жест остави сладкиша пред младежа.

— Добър апетит! — И ги остави сами.

— Защо искаш довечера да отидеш в Денвър, Рип? — попита Артър.

— Ще ти се да се повозиш, нали?

— Ами да. На кого не би му се искало? Обаче не желая да загазите заради мен.

— Няма да загазим — с пълна уста отвърна Рип.

— Какво мислите, госпожице Пайн?

— Все някой ще ни види да излитаме или да кацаме във вашата ферма.

Рип кимна с глава.

— Животът е риск.

— Определено е така, когато човек е близо до теб.

— Ей! Не знам как ще приключи тая история с летящата чиния, но поне нека се изкефим. Да повозим Артър. След двайсет години с него ще седим пред хангара му и ще си говорим колко велико е било.