Стивън Кунц - Летяща чиния

— Това не е много разумно, чичо.

— Нали правим проучване. Ако полудея, свали това нещо от главата ми.

— Ами ако…

Но Артър вече беше затворил очи. Лицето му стана безизразно.

Рип зачака.

Чуваше шуртенето на водата в резервоара. Водата идваше от кладенец и маркучът наливаше едва по десетина-петнайсет литра в минута, така че щеше да мине доста време, докато резервоарът се напълни.

Артър се усмихна. Широко. Очите му се отвориха, дланите му помръднаха, пресегнаха се напред… И останаха неподвижни.

На лицето му се изписваха различни чувства: удивление, щастие, радост.

Какво толкова имаше в тоя компютър?

Рип размаха ръка пред лицето на чичо си. Отворените му очи не проследиха движението и не мигнаха.

Дишането му изглеждаше нормално. Младежът го наблюдаваше и мълчаливо слушаше ромоленето на водата. Дъждът плющеше по ламаринения покрив на хангара, но в летящата чиния беше тихо като в гробница.

Ако професор Солди не грешеше, тази тишина бе царяла в продължение на сто и четирийсет хиляди години. Господи, колко много време! Човекът беше станал човек, бе се разселил от Африка по цялата планета, ледниците бяха дошли и си бяха отишли, хората бяха минали по провлака в Америка, бяха издигнали пирамидите, Моисей беше извел народа си от Египет, бе процъфтяла културата на Елада, после и Рим… Цялата история на човечеството се беше разиграла, докато тая машина безмълвно бе чакала в пясъчника.

Рип потръпна.

Чичо му отвори очи и си свали обръча. Усмивката му ставаше все по-широка.

— Да, да, да! Жестоко е, малкия. О, Рип, направо е фантастично !

— Кое?

Артър му подаде обръча.

— Сложи си го. Следвай изображението на летящата чиния. Това е ръководство за използване на кораба… някаква триизмерна холограма. Можеш да видиш всичко: как функционира корабът, как действа всяка част, как се разглобява, как се ремонтира. Толкова е реалистично, че ти се иска да се пресегнеш и да го докоснеш. Никога не съм виждал такова нещо.

Той скочи на крака и хвърли обръча на седалката. След секунди вече беше на колене до предната преграда на отсека. Отвори се плоскост. Артър бръкна вътре и извади нещо, опаковано в мек материал. Той го протегна към Рип.

— Виж това! Комплект инструменти! Инструменти за ремонтиране на бордовите машини. А ето още няколко обръча — слагат се на главата, за да се свързваш с компютрите.

Рип си сложи обръча на главата. Беше му възтесен, но тъй като бе еластичен, не го стягаше.

Летящата чиния беше един от трите обекта пред него. Приближи се към тях, разгледа ги… Бяха истински !

Той рязко смъкна обръча.

Артър избухна в смях.

— Нали ти казах! Нали ти казах! — Той се наведе и доближи лице на сантиметри от лицето на племенника си. — Опитай пак, Рип.

Младежът се запъти към летящата чиния, само искаше да се приближи, тя също се насочи към него или той към нея — трудно можеше да се определи. Едновременно беше цяла и не беше. От няколко метра корабът изглеждаше прозрачен и му позволяваше да види всяка част, всяка жица, клапа, тръба и така нататък. И беше истински , триизмерен обект с перспектива, сенки и осезаема реалност. Също като Артър, той понечи да го докосне.

Реакторът, сепараторът, антигравитационната система… Наведе се по-близо, за да разгледа един компютър. Колкото повече се приближаваше, толкова повече неща виждаше. Потъваше все по-дълбоко в чипа на главния компютър пред пилота, докато накрая можеше да различи микроскопичните електрически вериги.

Когато накрая свали обръча, Рип Кантрел се почувства изтощен. Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира.

Чичо Артър седеше насреща му и се усмихваше.

— Удивително, а?

— О, Артър, не съм и мечтал…

— Сега знаеш как са се чувствали индианците, когато са се качили на кораба на Колумб.

Рип седеше зашеметен и не можеше да мисли за друго, освен за преживяното.

— Едно нещо знаем със сигурност — че летящата чиния е построена от хора — рече Артър.

— Но… Ние… аз и още двама души, с които работех, го издялахме от пясъчникова скала, Артър. Изкопах го с тия две ръце. Скалата не може да е била фалшива. Корабът е преседял в камъка сто и четирийсет хиляди години, така каза археологът.

— Тоя компютър, обръчът… — посочи чичо му. — Тая машина чете мислите ни, показва ни каквото ни интересува. Създадена е да контактува с мозъка ни. С човешки мозък. Не мога да го обясня, обаче е така.

Президентът и неговите съветници бяха сериозни хора, които ежедневно се занимаваха със сериозни политически дела, тоест разделяха баницата така, че да извличат максимална изгода за себе си. Не се усмихваха често — само в редки случаи се присмиваха на несгодите на противниците си. А противниците им бяха много. Приятели бяха хората, които сляпо и твърдо вярваха на президента и неговото правителство, всички останали бяха противници. Проблемът с летящата чиния хвърли в пълно недоумение тези сериозни хора. Опитът им по никакъв начин не им помагаше да се справят със ситуацията.