Стивън Кунц - Летяща чиния

— Извадил си късмет, че е дошла.

— И сам щях да се справя, чичо Артър. Честно.

— Нямаше да е много добре за теб, ако грешиш.

— Пилотирането ми идва отвътре.

— Имали сме пилоти в рода, а?

— Нали управлявах твоя чемп. Спомняш ли си? Ти ме научи. Тая летяща чиния е като него. Е, малко по-бърза е, естествено, и е по-сложна, но можех да се справя.

Артър промени темата.

— Когато сутринта станах от леглото, изобщо не подозирах какво ще се случи. Летяща чиния! Какъв ден, а! И оная мадама е голяма работа. Добър племенник си, Рип, честно. Всяка сутрин от много години насам се чудя дали днес няма да се отбиеш.

— Е, ако имах летяща чиния, нямаше да е проблем.

Обзе го топло чувство, когато се замисли за перспективата да обикаля страната със собствена летяща чиния, да ходи където и когато реши… Той погали металната стена до себе си.

Когато усети, че Артър го наблюдава, Рип се ухили.

— Идвай когато ти е приятно — каза чичо му. — И доведи жената. Харесва ми.

Младежът махна с ръка.

— Чарли скоро ще си отиде. И не ми е гадже, нищо подобно, Артър.

Чичо му отново се зае със сепаратора.

— Бива си я. Умна, готина…

— Наближава трийсетака. Прекалено стара е за мен.

— Не чак толкова — просто ти си прекалено млад.

— Да. Липсваше ми това лято, Артър. Твоите романтични съвети, мнения и екскурзии до града за пица.

— Как е майка ти?

— Добре е, предполагам. От известно време нямам писмо от нея. Може би трябва да й се обадя, докато съм тук.

— Сигурно.

Артър най-после разглоби сепаратора. Имаше усет за механика.

Вътре наистина имаше кал.

— На тезгяха би трябвало да има найлонова торбичка и хартиени кърпи. — Когато почистиха сепаратора, той измърмори: — Тая проклетия не е направена на тая планета.

— Убеден ли си?

— Да. Никога не съм виждал такова нещо, а аз вървя в крак с техниката. Такива работи просто още не са изобретени.

— Кой е построил тая летяща чиния, Артър?

— Хора! Очевидно. Погледни. Пригодена е за хора с нашия ръст, може би няколко сантиметра по-дребни. Ами тая ръкохватка? — Рип се наведе към него, за да погледне. — Виждаш ли? Направена е за човешка длан. Басирам се.

— Знаеш ли какво, Артър, ти сглоби сепаратора, а аз ще донеса градинския маркуч и ще напълня резервоара. Ако Чарли е права, може да се наложи да си тръгнем бързо.

— Според мен е права, Рип. Това е страхотна машина — военните ще направят всичко, за да я вземат.

— Тя е моя, Артър. Не е тяхна.

— Вече ми го каза. Иди да донесеш маркуча и пусни водата.

Когато Рип се върна, чичо му разглеждаше компютъра, който бяха разглобили австралийските техници.

— Не си го направил ти, нали? — изсумтя Артър.

— Не, по дяволите.

Чичо му продължи да го проучва. След няколко секунди извади лупа.

— Мисля, че ще мога да го сглобя — заяви той. — Идиотът се е опитвал да се добере до чипа, обаче не е знаел как изглежда. Целият кожух всъщност е чип. — Артър вдигна трите части, от които се състоеше кожухът. Те висяха само на жиците.

— Това ли е чипът?

— Да. Сигурно има милиарди транзистори. Ако са транзистори, макар че се съмнявам. — Чичото разгледа вътрешната повърхност на кожуха с лупата.

— Изобщо говорят ли за такива неща в университета? — поинтересува се той.

— Ъхъ.

Артър обхвана трите части с ръце.

— Какво беше правилото? Броят транзистори, които индустрията може да натъпче в един чип, се удвоява на година и половина, нали така?

— Точно така — потвърди Рип.

— Ако знаехме колко транзистори има в тоя кожух, можехме да изчислим технически колко преди нас са тези същества в техниката.

— Разбира се, след известно време функцията може да не е праволинейна — отбеляза младежът.

— Погледни тоя екран. Дебел е шест милиметра и е гъвкав. — Екранът също висеше на кабел. Артър го изви в ръце и го помачка. — Невероятно!

После го остави и продължи да проучва компютъра. Скоро се засмя.

— Виж този обръч, това трябва да е клавиатурата.

— Едва ли — възрази Рип и започна да търси нещо сред частите, което да му изглежда познато.

— Божичко, не може да не е това! Сигурно чрез него говориш с компютъра.

Обръчът се състоеше от множество изключително фини жици, може би хиляди, усукани заедно. Като че ли бяха прихванати с някакъв гъвкав материал, навярно найлон.

На Артър му трябваха около пет минути, за да сглоби компютъра.

— Включи го.

Рип завъртя главния ключ до първото деление и му подаде обръча. Артър внимателно го сложи на главата си.