Стивън Кунц - Летяща чиния

— Професор Солди? — Рижия погледна археолога, който седеше на пясъка с лула в устата.

— Аз съм.

— Приятно ми е да се запознаем, господине. Казвам се Шарки. — Той протегна ръка и помогна на учения да се изправи. — Бихте ли дошъл с мен, за да ми обясните какво сте научили за тази летяща чиния?

— Откъде знаете името ми?

— Направихме някои проучвания преди да пристигнем, професоре. Никога не е излишно да познаваш терена и съседите си.

— Летящата чиния е ценен археологически артефакт. Тя принадлежи на цялото човечество.

— Така е, господин професор. Абсолютно прав сте. Моят началник само иска да я проучи, да узнае колкото може повече за технологията. Времето явно е от значение. Колкото повече ни разкажете, толкова по-скоро ще си тръгнем. После ще можете да продължите проучванията си.

— Не му вярвайте — обади се полковник Уест.

Солди го погледна с неприкрита враждебност.

— Какво точно ви интересува, господин Шарки?

— Всичко, което можете да ми разкажете, господине. Повярвайте, нямаме желание да повредим артефакта, да го заключим някъде или да ви лишим от възможност да го проучите за благото на науката. Не бихме могли да го изнесем оттук, даже да искахме. Единственото ни намерение е да установим дали има някаква технология, от която можем да извлечем пряка търговска полза.

— Кой е този ваш началник?

— Не е дискретно да го назовавам точно тук. Достатъчно е да кажа, че е любопитен индустриалец. Ако приложи незаконно технологията, за която научим тук, съдът, естествено, ще му попречи.

Солди изтупа лулата си и отново я напълни. Той я запали и няколко пъти смукна, докато наблюдаваше въоръжените цивилни, охраняващи офицерите и сержантите от Военновъздушните сили. Озърна се към Рип и Дъч, после пак насочи поглед към летящата чиния.

— Защо не? — въздъхна той. — И без това след няколко дни всичко ще се разчуе.

— Извинявам се за рязкото си отношение, когато пристигнахме, професоре — сериозно заяви полковник Уест. — Все пак, сега не е време за лични обиди. Този въпрос засяга националната сигурност на родината ни.

— Нищо подобно, господин полковник — възрази Солди. — Както вече ви обясних, летящата чиния е археологическо съкровище, което принадлежи на цялото човечество. Тя е изключително древна, най-малко на сто и трийсет хиляди години. Всичко, което научим за нея, ще бъде публикувано колкото може по-скоро. Всеки човек на света има право да се възползва от технологиите на тоя кораб.

— Не съзнавате какво говорите — настоя полковникът. — Цивилизацията не е готова за такива знания.

— Така казал и папата на Галилей преди три века и половина — изсумтя археологът. — Глупости!

— Струва ми се, че губите този философски спор, полковник — весело рече Шарки. — Елате, господин професор.

Австралиецът го прегърна през рамо и го поведе към летящата чиния.

Започваше да става горещо. Странно, но когато работеше, измерваше, разбиваше скалата с пневматичния чук или местеше лагера, Рип не забелязваше зноя. Сега седеше на сянка със скръстени ръце и пустинната жега го потискаше. Тя го обгръщаше, караше го да се задъхва и да се облива в пот.

Същото се отнасяше за всички останали, които седяха под зоркия поглед на техните австралийски приятели. Тия персони като че ли от доста време не бяха виждали баня и чисти дрехи, но оръжията им изглеждаха отлично поддържани. Руски автомати, британско снаряжение, автоматични пистолети… явно бяха готови да водят малка война. За щастие не насочваха оръжията си към никого. Автоматите висяха на раменете им или бяха отпуснати в скутовете им, пистолетите бяха прибрани в кобурите.

И все пак бяха нащрек. Изглежда нямаха нищо против американците да се мотаят наоколо, но когато се събираха по двама, получаваха лаконични предупреждения.

— Мислиш ли, че професорът ще издаде на Шарки всички тайни? — обърна се Рип към Хааген.

— Та той не знае нищо!

— Не биваше да се държи толкова приятелски с оня човек.

— Австралиецът щеше да проучи летящата чиния със или без професора. Така поне докато Солди е там, няма да разбият нищо.

— Ти си неизлечим оптимист — обади се Бил Тагарт.

— Стига си мърморил — отвърна Дъч. — Не съм в настроение. Пък и…

Рип ги остави да се дърлят и се приближи до Чарли Пайн.

— Горещ ден, а?

Тя го погледна и не отговори.

— Какво мислиш за летящата чиния? — след малко попита Рип.

— Не знам какво да мисля. Седя тук и се опитвам да реша.