Стивън Кунц - Летяща чиния

— Адски е стара.

— Да — измърмори Чарли.

— Забеляза ли нещо странно? — тихо попита той.

— Какво имаш предвид?

— Ами чудехме се защо се е озовала в оная скала. Може да е имало някаква повреда. Как мислиш?

— Възможно е. Снощи имахме време само за съвсем повърхностен оглед.

— Любопитен съм какво сте открили вие като специалисти. Как работи това нещо?

— Мога само да гадая.

— Колесниците са без колела. Корабът трябва да излита вертикално.

Чарли Пайн се замисли.

— Ще ми се някой ден да летя с него.

— Можете ли да определите за какво са всички ония лостове и копчета?

— Това ще е по-лесното — отвърна тя. — Странно, като се замислиш, съвсем различни култури стигат до еднакви отговори на инженерни проблеми. Пултовете за управление трябва да дават възможност на пилота да управлява кораба. Как функционират системите, как се задействат, какво контролират пултовете — ще ни трябват седмици и месеци, за да отговорим на тези въпроси.

— Преди летяла ли си с такава чиния? — нехайно попита Рип.

Чарли се усмихна.

— Не.

— Летяла ли си с различни видове самолети?

— С повечето тактически машини във военновъздушните сили и с пет-шест вида хеликоптери.

— Басирам се, че за да станеш пилот изпитател трябва много да си учила, а?

— Това е тясно специализирана област. Имам и магистърска степен по авиоинженерство. Затова Майк понякога е сприхав. — На устните й се изписа бегла усмивка.

— И аз съм изкарал няколко курса по авиоинженерство — осведоми я Рип.

Чарли само кимна и отметна един косъм от челото си.

Той посочи летящата чиния.

— Едва ли ще ти е трудно да пилотираш такова нещо.

Тя наклони глава и погледна кораба така, сякаш преценяваше забележката му.

— Не би трябвало да е чак толкова трудно, ако всички системи работят нормално и имаме наръчник — съгласи се жената. — Не всичко ще може да работи, естествено. Няма никакъв шанс, даже едно на милион.

— Сериозно ли говориш? Би ли могла да пилотираш кораба?

— Не. Освен ако не разполагаме с екип марсианци, които да го проверят, ремонтират, обслужат и да се подпишат, че е в изправност. И непременно искам да прочета наръчника — не пилотирам нищо, без да съм прочела упътването.

— Пфу!

— Това е един от най-важните ми принципи.

— Върха! Само две незначителни възражения. Това ми харесва.

Той се опита да си представи какво ще е да пилотира летящата чиния с наръчник в ръка.

— Оня твой майор… басирам се, че е адски печен пилот — след малко каза Рип.

— Той проектира самолетите, а не ги пилотира — поправи го Чарли малко кисело, както си помисли младежът.

Той й се ухили. Жената успя да се поусмихне в отговор.

— Между другото, защо напусна армията?

— Видът ми с униформа просто побъркваше Майк.

— Хмм…

— Беше време… да продължа напред. След шест месеца постъпвам на работа в „Локхийд Мартин“. Военновъздушните сили ме помолиха да остана в групата за проучване на НЛО, докато успеят да ми намерят заместник.

— Ясно.

— Извинявай, че ти досаждам. Животът ми е адски объркан.

— И точно с какво се занимава групата за проучване на НЛО?

— Проучваме всичко, каквото можем. Пишем доклади. Развенчаваме митове.

— Съществуват ли НЛО?

— Това е секретна информация — отсече Чарли Пайн.

— Властите се занимават с тия неща от петдесетина години, нали?

— Горе-долу толкова.

— Струва ми се, че е редно да ни кажат нещо след толкова много време.

— Ако решат, навярно биха могли.

— Вероятно има много летящи чинии, за да оправдаят харченето на такива пари.

— Много хора смятат, че са виждали летяща чиния — призна тя.

— Вие виждали ли сте други летящи чинии? В Невада или изобщо където и да било?

На лицето на Пайн отново се изписа усмивка.

— Доколкото знам, не. Разбира се, ако бяхме виждали и ти кажех, щеше да се наложи да те убия.

Рип спокойно се усмихна.

— Може би трябва да ти викаме Чарли Менсън.

— Майтапя се, естествено.

— Готина си — рече й Рип. — За по-възрастна жена.

Чарли Пайн потърка сместа от прах и пот по челото си. Да седи в пустинята пред летяща чиния заедно с влюбчиво хлапе! Тя погледна австралийските войници, широкополите им шапки и автоматите и изскърца със зъби.

По обяд Бил раздаде замразени сушени плодове в прозрачни торбички.

— Само това ли? — невярващо попита Рип.

— Ако не ги искаш, аз ще изям твоите.

Докато дъвчеха, младежът се опита да завърже разговор с Хааген, който бе в мрачно настроение. И друг път се беше случвало и Рип обикновено гледаше да го избягва, докато настроението му се оправи. Днес реши да рискува.