Стивън Кунц - Летяща чиния

— Добре.

— Всички системи да са в изправност след сто и трийсет хиляди години?! Създателите на летящата чиния наистина ги е бивало, съгласен съм, ама чак толкова!

— Сто и четирийсет хиляди.

— Плюс-минус. Какво са десет хиляди години сред приятели? — Стиборек вдигна едно камъче и го хвърли на няколко метра. След малко прибави: — Реакторът е най-важната част.

Рип се озадачи.

— Нали каза, че сте го проверили? Онова там не е ли гайгеров брояч? — Той посочи малкото устройство на пясъка в краката на майора.

— Проверих го набързо с ръчен уред, който се използва само за установяване на безопасността — призна военният. — Регистрирахме само радиационния фон. Което не доказва нищо.

— Поне… — започна Рип.

— Изолацията — в тоя кораб сигурно има неколкостотин хиляди километра кабели. Ако изолацията е нарушена дори само на едно място, ще стане късо съединение, може би дори ще избухне пожар.

— Изолацията ми се стори наред — измърмори младежът. — Поне на местата, които успях да видя.

— Ти не знаеш за какво говориш, малкия. Хайде да вземем още един пример, само един. Ако се опиташ да запалиш реактора и нещо важно се повреди, корабът ще се стопи. Даже да няма експлозия — а може да има, целият кораб ще се превърне в локва течна радиоактивна гадост. На теб няма да ти пука, защото вече ще си изгорял.

Стиборек подхвърли ново камъче.

— Всеки, който се опита да излети с това нещо, просто си урежда блестящо самоубийство.

— Може ли да те попитам нещо. Чисто теоретичен въпрос.

— Върви си, малкия. Остави ме на мира.

— Защо с Чарли се разделяте?

Майорът се намръщи.

— Тя ли ти каза?

— О, я стига! Имам майка, сестра и през годините даже съм имал някое и друго гадже.

Стиборек помръкна.

— Тя ще се мести в Джорджия като пилот изпитател в „Локхийд-Мартин“. Опитах се да я разубедя, обаче твърдо е решила.

— Има ли основание?

— Твърди, че тая група за проучване на НЛО била задънена улица за кариерата й.

— Може по-рано да е било така, но не и сега. Вие двамата ще се прочуете.

Военният изсумтя, после вдигна ново камъче и го хвърли в пустинята.

Късно следобед Шарки остави експертите си в летящата чиния и се зае да разпитва офицерите от военновъздушните сили в палатката. Полковник Уест бе първата му жертва.

И още бяха в палатката, когато слънцето залезе. Дъч раздаде студена храна на хората си и на военните. Австралийците вечеряха с провизии, които носеха в единия хеликоптер.

Когато свърши с полковника, Рижия повика майор Стиборек.

Над пустинята бързо се спускаше мрак. Рип запали лампите и провери дали са заредени с газ.

Вдигна се слаб ветрец и разнесе дневния зной.

Повечето войници на Шарки се бяха събрали при хеликоптерите, ядяха, шумно разговаряха и се смееха, когато Рип извади от багажа си паспорта и портфейла си. После направи обичайното посещение в портативната тоалетна. Докато си вършеше работата, остави вратата открехната, наблюдавайки двамата австралийци, седнали пред палатката с автомати в скутовете си. Не гледаха към него.

Закопча си панталона, отвори вратата и крадешком се отдалечи в мрака.

Стигна до джипа. В жабката имаше ролка изолирбанд, която прибра в джоба си.

Отзад бяха закрепени две двайсетлитрови туби с вода. В тази пустиня водата означаваше живот. Ежедневно проверяваше тубите, Дъч и Бил също ги наглеждаха.

Той ги освободи и ги остави на пясъка.

За последен път се озърна наоколо, взе тубите и се отправи към летящата чиния, все още осветена от два прожектора. Другите, най-малко шест, бяха изключени.

Чу двамата експерти на Шарки да разговарят вътре. Младежът се увери, че тубите са скрити добре, и подаде глава през люка. Австралийските техници си светеха с акумулаторен фенер и разглобяваха един от компютърните дисплеи. Може би дори целия компютър.

— Ей — подвикна Рип.

— Да — отговори единият от мъжете, без да вдига глава.

— Шарки каза да ви повикам за вечеря.

— Нима? — озърна се австралиецът.

— Да.

Единият от мъжете се изправи.

— С удоволствие бих хапнал нещо. Хайде, Хари.

— Не съм гладен. Ти върви и ми донеси нещо.

— Добре, приятел.

Когато австралиецът слезе от скалата, Рип се вмъкна в кораба. Хари не му обърна внимание.

— Върху какво работиш?

— Компютър. Необикновено нещо. Никога не съм виждал такъв.

— Нещо друго разглобихте ли?

— Още не. — Хари вдигна глава. — Иска ми се да разглобим оня катализатор. — Той посочи с палец. — Мисля, че разделя водата на водород и кислород. Старият Хедрик може да направи луди пари с такова нещо, повярвай ми, приятел. Ще докара до фалит всички петролни компании в света. Възможностите са направо невероятни. Само че той каза първо да проучим компютрите.