Стивън Кунц - Летяща чиния

— Божичко! — възкликна Пайн. — Какво направихме? Как ще кацнем?

Рип се опита да преглътне и не успя.

— Ще се справим — пресилено оптимистично заяви той.

— Та ние дори не виждаме къде летим!

Младежът разгледа контролния пулт.

— Тук някъде трябва да има светлинен ключ. От долната страна на чинията има два големи прожектора.

Чарли леко наклони кораба.

— Внимавай! — рязко предупреди Рип.

— На каква височина сме? — тъжно попита жената. Опитваше се да скрие страха си, но знаеше, че й личи.

— Бог знае — напрегнато отвърна.

Той известно време си игра с бутоните и ключовете на контролния пулт, докато намери светлинния панел. Уверен, че включва прожекторите, натисна всички лостчета на панела. Предният ръб на летящата чиния засия, макар че не можеха да видят лъчите.

— Погледни дисплеите — каза Чарли. — Опитай се да ги разгадаеш!

— Опитвам се! Опитвам се!

Носът на кораба все още бе насочен нагоре и тя реши, че продължават да се издигат. Нямаше представа с каква скорост летят.

— Сигурно се движим със свръхзвукова скорост — сякаш прочете мислите й Кантрел. — Формата на летящата чиния е оптимална за свръхзвуков полет.

Чарли завъртя ръкохватката, за да увеличи скоростта.

Наляво зърна мигащи светлини на град, заобиколени от безкрайна чернота. Асуан? Луксор? Не можеше да е Кайро, нали?

Сърдечният ритъм и пулсът й почти се бяха успокоили, когато се обърна към Рип.

— Доста е хладно, а?

Летящата чиния реагираше на всяко помръдване на ръцете и краката й. Никога не се беше чувствала толкова прекрасно, никога не бе пилотирала толкова маневрена машина.

— Прекалено даже. Обаче как ще приземиш това чудо?

— Хм…

Преди да успее да отговори, ревът на ракетните двигатели утихна и бързо отслабващото ускорение ги тласна напред.

— Водата свърши — горчиво отбеляза Рип. — Продължавай да управляваш, продължавай да управляваш! — побърза да прибави той. — Корабът се движи като куршум. Съвсем леко наклони носа надолу и го дръж така.

— Мога да пилотирам, малкия.

— Само се опитвам да ти помогна.

— Летящата чиния гори — съобщи тя. Когато проточеше шия, Чарли виждаше част от корпуса.

— Според мен светлината е от прожекторите.

Мислите й препускаха. Тя впери очи в компютърния екран. Графиките светкавично се променяха. Една от тях трябва да представяше ъгъла на кацане или относителната скорост, предела до скоростта на свободен полет, нещо такова. Какво точно?

Може би… Чарли се пресегна и докосна издутините около главния екран. Да. При натискането на всяка от тях в част от екрана се появяваше различна графика.

Бързо намери нещо, което приличаше на аналогов дисплей за ъгъла на кацане.

— Ще се справя — изведнъж придобила увереност, заяви тя и обясни, че стрелката на екрана ще й покаже най-подходящия ъгъл. — Когато стрелката застане горе-долу в такова положение — жената посочи с показалец, — ще го задържа, като контролирам с ръчките. Или поне ще се опитам.

— А ако не успееш?

Чарли мъчително преглътна. Бремето на предстоящото се стовари върху плещите й. Трябваше да е пълна глупачка, щом се опитваше да пилотира този кораб. Сега щеше да се самоубие и да убие тоя малолетен идиот. Отново преглътна с усилие.

— Успокой се — стисна ръката й Рип. — Нали докара чинията дотук.

— Ти си луд!

Той се засмя. Да се смее в такъв момент!

— Корабът ще се спусне адски бързо — каза младежът и провери положението на лоста отляво на седалката й. — Най-добре го натисни. Изпълнява функцията на антигравитационни пръстени. Ще имаме нужда от тях, за да забавят падането.

По бузите на Чарли потекоха сълзи. Избърса ги с лявата си ръка, като местеше поглед между авиохоризонта и графиката на ъгъла на спускане.

— Много високо сме — отбеляза тя, когато най-после реши, че гласът няма да й изневери. — Ще ни трябва доста време, за да кацнем.

— Не чак толкова, колкото си мислиш. Повярвай ми.

— Басирам се, че корабът има радар — предположи тя.

Рип се зае да изследва другите дисплеи. Един от компютрите висеше наполовина изваден от плота си, частично разглобен. Имаше още три. Като знаеше какъв е късметлия, Рип беше убеден, че радарният дисплей се появява точно на компютъра, който бяха разглобили Хари и неговият приятел.

Усети, че носът се накланя надолу. Чу съскане на газ, изхвърлен от маневриращите дюзи. Сега вече разбираше как действа системата: газообразните кислород и водород автоматично се съхраняваха, за да може пилотът да управлява машината с изключени ракетни двигатели, например при среща с кораба-майка в орбита.