Стивън Кунц - Летяща чиния

Бръмченето на самолетния двигател окончателно го разсъни.

— Откога кръжи оня самолет? — посочи Рип.

— А, от петнайсетина минути.

— Мислех, че снощи сме катастрофирали.

— Катастрофирахме. Обаче няма нищо повредено. Издигнах летящата чиния във въздуха и спуснах колесниците. Смъкнах те на пясъка, за да спиш по-добре.

— Ти как си?

— Бива.

— Не си ли ранена?

— Не, честно.

Чарли изпразни тубата и се запъти надолу по склона към реката. Рип понечи да се изправи, после се отказа.

Чесната направи последен кръг и се отдалечи на североизток.

Младежът я проследи с поглед. Още седеше до кораба, когато Чарли се върна, носейки тежката туба с две ръце. Вдигна я и продължи да пълни резервоара.

— Силна си.

— Че как иначе в тия трудни времена?

— Колко литра наля?

— Сто и деветдесет. Десет курса. Ще поседна и ще си почина, докато ти наливаш останалите сто и деветдесет.

— Типично по женски! Ти си свърши работата по хлад и ме оставяш да се бъхтя в жегата.

— Типично по мъжки! — не му остана длъжна Чарли. — Спиш до късно, гледаш как жената работи и после мърмориш.

Рип с усилие се изправи на крака и взе празната туба от нея. После вдигна втората от земята и се заспуска надолу по склона.

Водата бе кафява и мътна. Накъдето и да погледнеше, виждаше пясък, тиня, скала и вода. Почти нямаше вятър. Докато пълнеше тубата, по брадичката му се стичаше пот.

Течна кал. Тази кафява вода нямаше да е много полезна за двигателя на летящата чиния, определено. Само че нямаха друг избор.

След като напълни тубата, той мрачно се загледа в кафявата вода, която сякаш не помръдваше. Умираше от жажда и жега, но ако пиеше от тая утайка, със сигурност щеше да се зарази от нещо. Приклекна и наплиска лицето и косата си, после се избърса с навития си нагоре ръкав. Платът потъмня от мръсотия.

Може би следобед щяха да намерят някое място със студена чиста вода.

Нямаше да му е излишна и баня. И храна.

Ако изобщо събереше смелост пак да лети с кораба. През целия си живот не бе брал такъв страх като предишната нощ в мрака, докато земята връхлиташе отгоре им… От спомена го побиха тръпки.

Докато се изкачваше по склона, Рип си каза, че може да го направи.

— Снощи беше тъмно — рече на Чарли той. — Не виждах абсолютно нищо.

— Аха.

— През деня ще е различно.

— Да.

— Поне ще виждаме къде сме.

Тя кимна с глава и отметна косата от очите си.

— Днес ще се справиш по-добре.

— Възможно е.

— Не, наистина. Сега нямаше да съм жив, ако не се беше качила в летящата чиния с мен.

— Наистина ли щеше да полетиш сам?

— Да.

— Сериозно ли?

— Така възнамерявах.

— Аха.

— Не знаех какво ме очаква.

— Така е в живота, нали?

Рип се затътри надолу по склона за поредните четирийсет литра.

Когато изля своите сто и деветдесет литра в резервоара, той се пльосна на пясъка до Чарли.

— Чудя се колко побира това нещо.

— Дай да ти погледна главата. — Тя докосна лицето му и разгледа челото му. — Може да ти остане белег. Здравата си се фраснал. Още ти тече кръв.

Дланите й бяха силни. Това му хареса.

— Омъжена ли си за оня майор? — попита Рип.

— Защо питаш?

— Не носиш халка, но в наши дни много жени не носят.

— Не съм омъжена.

— Живееш ли с него?

Тя махна с ръка.

Слаб ветрец разроши косата й. Готино парче, помисли си Рип Кантрел. Обаче беше възстаричка. По дяволите, сигурно минаваше трийсетака.

— И защо се качи в летящата чиния с мен?

— Не исках да се самоубиеш.

— О, я стига! Отговори ми честно. Не съм малък.

Чарли сви рамене.

— Реших, че може да се опиташ да излетиш с нея, и си казах — защо не? Човек умира само веднъж.

Тя понечи да се засмее, после се отказа и прехапа устна. Изправи се, вдигна едната туба и се запъти към реката.

Рип взе другата и я настигна.

— Значи си имаш проблеми с военните.

— Ще си имам, рано или късно. Когато научат, че чинията наистина лети, ще искат да им я закарам в Невада.

— Къде в Невада?

— В Зона петдесет и едно.

— Свръхсекретната база ли?

— Да.

— И ще го направиш ли?

— Не мога да те взема там, нали разбираш? Нямаш право на достъп.

— Може да те уволнят. Да разубедят „Локхийд Мартин“ да те вземат на работа.

Чарли изсумтя.

При следващия курс нагоре по склона Рип взе и двете туби.

— Според теб как трябва да постъпим? — попита той, докато наливаше водата в резервоара.

— Трябва да закараме кораба в Щатите и да го предадем на военните.