Бръмченето на самолетния двигател окончателно го разсъни.
— Откога кръжи оня самолет? — посочи Рип.
— А, от петнайсетина минути.
— Мислех, че снощи сме катастрофирали.
— Катастрофирахме. Обаче няма нищо повредено. Издигнах летящата чиния във въздуха и спуснах колесниците. Смъкнах те на пясъка, за да спиш по-добре.
— Ти как си?
— Бива.
— Не си ли ранена?
— Не, честно.
Чарли изпразни тубата и се запъти надолу по склона към реката. Рип понечи да се изправи, после се отказа.
Чесната направи последен кръг и се отдалечи на североизток.
Младежът я проследи с поглед. Още седеше до кораба, когато Чарли се върна, носейки тежката туба с две ръце. Вдигна я и продължи да пълни резервоара.
— Силна си.
— Че как иначе в тия трудни времена?
— Колко литра наля?
— Сто и деветдесет. Десет курса. Ще поседна и ще си почина, докато ти наливаш останалите сто и деветдесет.
— Типично по женски! Ти си свърши работата по хлад и ме оставяш да се бъхтя в жегата.
— Типично по мъжки! — не му остана длъжна Чарли. — Спиш до късно, гледаш как жената работи и после мърмориш.
Рип с усилие се изправи на крака и взе празната туба от нея. После вдигна втората от земята и се заспуска надолу по склона.
Водата бе кафява и мътна. Накъдето и да погледнеше, виждаше пясък, тиня, скала и вода. Почти нямаше вятър. Докато пълнеше тубата, по брадичката му се стичаше пот.
Течна кал. Тази кафява вода нямаше да е много полезна за двигателя на летящата чиния, определено. Само че нямаха друг избор.
След като напълни тубата, той мрачно се загледа в кафявата вода, която сякаш не помръдваше. Умираше от жажда и жега, но ако пиеше от тая утайка, със сигурност щеше да се зарази от нещо. Приклекна и наплиска лицето и косата си, после се избърса с навития си нагоре ръкав. Платът потъмня от мръсотия.
Може би следобед щяха да намерят някое място със студена чиста вода.
Нямаше да му е излишна и баня. И храна.
Ако изобщо събереше смелост пак да лети с кораба. През целия си живот не бе брал такъв страх като предишната нощ в мрака, докато земята връхлиташе отгоре им… От спомена го побиха тръпки.
Докато се изкачваше по склона, Рип си каза, че може да го направи.
— Снощи беше тъмно — рече на Чарли той. — Не виждах абсолютно нищо.
— Аха.
— През деня ще е различно.
— Да.
— Поне ще виждаме къде сме.
Тя кимна с глава и отметна косата от очите си.
— Днес ще се справиш по-добре.
— Възможно е.
— Не, наистина. Сега нямаше да съм жив, ако не се беше качила в летящата чиния с мен.
— Наистина ли щеше да полетиш сам?
— Да.
— Сериозно ли?
— Така възнамерявах.
— Аха.
— Не знаех какво ме очаква.
— Така е в живота, нали?
Рип се затътри надолу по склона за поредните четирийсет литра.
Когато изля своите сто и деветдесет литра в резервоара, той се пльосна на пясъка до Чарли.
— Чудя се колко побира това нещо.
— Дай да ти погледна главата. — Тя докосна лицето му и разгледа челото му. — Може да ти остане белег. Здравата си се фраснал. Още ти тече кръв.
Дланите й бяха силни. Това му хареса.
— Омъжена ли си за оня майор? — попита Рип.
— Защо питаш?
— Не носиш халка, но в наши дни много жени не носят.
— Не съм омъжена.
— Живееш ли с него?
Тя махна с ръка.
Слаб ветрец разроши косата й. Готино парче, помисли си Рип Кантрел. Обаче беше възстаричка. По дяволите, сигурно минаваше трийсетака.
— И защо се качи в летящата чиния с мен?
— Не исках да се самоубиеш.
— О, я стига! Отговори ми честно. Не съм малък.
Чарли сви рамене.
— Реших, че може да се опиташ да излетиш с нея, и си казах — защо не? Човек умира само веднъж.
Тя понечи да се засмее, после се отказа и прехапа устна. Изправи се, вдигна едната туба и се запъти към реката.
Рип взе другата и я настигна.
— Значи си имаш проблеми с военните.
— Ще си имам, рано или късно. Когато научат, че чинията наистина лети, ще искат да им я закарам в Невада.
— Къде в Невада?
— В Зона петдесет и едно.
— Свръхсекретната база ли?
— Да.
— И ще го направиш ли?
— Не мога да те взема там, нали разбираш? Нямаш право на достъп.
— Може да те уволнят. Да разубедят „Локхийд Мартин“ да те вземат на работа.
Чарли изсумтя.
При следващия курс нагоре по склона Рип взе и двете туби.
— Според теб как трябва да постъпим? — попита той, докато наливаше водата в резервоара.
— Трябва да закараме кораба в Щатите и да го предадем на военните.
Читать дальше