Стивън Кунц - Летяща чиния

Ускорението я залепи за облегалката. Рип Кантрел се хвана по-здраво.

Да!

На лицето й грейна усмивка.

Летящата чиния постепенно увеличаваше скоростта, но се намираше само на неколкостотин метра над пясъците, когато Рип забеляза първия изтребител и й го показа. Самолетът се виждаше като сребърна точица на тъмносиния фон на небето. Корпусът му лъщеше на слънцето. Зад него и малко встрани летеше втори.

Изтребителите се приближаваха отдясно и се движеха право към тях.

— Прекалено много се забавихме — изсумтя Чарли.

Още докато говореше, видя пред носа на първия изтребител няколко проблясъка.

— Той ни обстрелва! Да се махаме!

И рязко увеличи мощността на двигателите. Ускорението я удари като юмрук.

Рип изкрещя, изпусна пилотската седалка и се запремята към дъното на кабината.

Въпреки рева на ракетните двигатели изтребителят се приближаваше. Чарли инстинктивно наклони летящата чиния към самолета и принуди пилота да прелети над тях. Разминаха се само на стотина метра.

Когато достигнаха скорост три маха, Чарли изтегли назад щурвала и насочи кораба почти отвесно нагоре, без да намалява скоростта.

Летящата чиния се понесе към небето, оставяйки конус от пламъци под себе си.

Пътниците на парахода гледаха зяпнали огненото кълбо, което бавно се отдалечаваше на североизток. Все още чуваха далечния тътен на двигателите, отекващ над стръмните брегове на езерото, когато пламъците се сляха с огромния златен диск на слънцето.

Компютърните дисплеи показваха графики и къси редове от символи, които според Рип и Чарли навярно бяха думи и числа. Тъй като не можеха да ги прочетат, Рип се държеше здраво за пилотската седалка с лявата си ръка и превключваше дисплеите с дясната в търсене на…

— Никога не съм виждал такива графики — извика той. — Адски са реални, като че ли можеш да ги докоснеш. Приличат на холограми.

— Наистина са холограми — поясни Чарли. — Ами разбира се! Тъкмо този дисплей ни трябва.

Рип се хвана с две ръце и погледна. Кривата линия водеше нагоре и на изток. Вертикално отляво на дисплея бяха подредени няколко стрелки, които може би показваха височината, скоростта, посоката… Но коя какво показваше?

А, да. Втората от горе надолу трябва да бе за височината, а другата под нея — за скоростта. Той го сподели с Чарли, която отвърна:

— Май че си прав.

Движеха се с пълна мощност. Ускорението от поне 4 g сякаш ги притискаше към ракетните двигатели в дъното на кораба. Рип се държеше с всички сили, но бързо се уморяваше.

Накрая трябваше да се пусне и се блъсна в задната стена.

Съсредоточена върху компютърните графики пред нея, Чарли Пайн нададе див триумфален крясък. Чувстваше се адски добре. Толкова години тренировки, толкова години учене, пот, сълзи, жертви, и сега пилотираше това нещо в космоса! Нейните колеги от военновъздушните сили щяха да позеленеят от завист, когато узнаеха. А непременно щяха да узнаят, не се съмняваше в това.

Тя пое дълбоко дъх и отново нададе вик.

— Йее-хаааа! О, да! Давай, давай!

И продължи по права линия към космоса. Някъде в тоя кораб със сигурност имаше автопилот и с едно натискане на бутона можеше да го включи, ала нямаше представа нито къде е, нито как действа. А даже и да знаеше, навярно нямаше да го използва.

Небето навън беше почти черно, тъмен обсидиан, обгърнал Синята планета. Бяха на около петдесет километра височина и продължаваха да се издигат. Наклоненият под четирийсетина градуса кораб ускоряваше с 4 g, куполът сочеше към Земята. Така Земята бе над тях и представата за горе и долу вече не действаше.

Докато се носеха из последните атмосферни слоеве, блясъкът на носа избледняваше. Макар и малко приглушен, ревът на ракетните двигатели продължаваше да отеква в кабината.

Орбиталната скорост бе двайсет и девет хиляди километра в час. Чарли Пайн трябваше поне да достигне тая скорост, иначе щеше да се върне обратно в атмосферата. Допълнителната скорост щеше да я издига все по-високо. Ако надминеше четирийсет хиляди километра в час, летящата чиния щеше да изхвърчи в космоса на пътешествие във вечността.

Идеално познаваше законите на физиката, но не познаваше компютърната програма, която използваше за контрол на полета. Ех, да можеше да чете думите и числата!

Това трябваше да е нужната програма! Изглеждаше й наред, физиката й се струваше наред, всичко й се струваше наред.

Но как щеше да разбере, че е достигнала орбитална скорост? И на каква височина щеше да е тази орбита?