Стивън Кунц - Летяща чиния

Ето и радара! Нагоре и наляво се виеше черна лента. Това трябваше да е Нил.

— Открих го, обаче не знам мащаба.

— Спускаме се адски бързо — загрижено рече Чарли.

Рип провери. Почти под ъгъл от десет градуса на авиохоризонта.

— Оглеждай се за светлини по реката. Ето я там. Движим се право към южния край на езерото Насър.

— Светлини…

— Градчета по течението на реката. Села.

— Ето — с очевидно облекчение посочи Чарли Пайн. — Ще се насоча натам. — Тя се консултира с радарното изображение.

Онова светло петно край реката… трябваше да е град. Тя отново вдигна поглед през купола, после пак сведе очи към радара.

— Достатъчно високо ли сме? — попита Рип.

Чарли знаеше какво иска да каже: дали ще стигнат дотам.

— Божичко, надявам се! — отвърна жената и неволно раздвижи щурвала.

— На твое място не бих го правил — нервно я посъветва Рип, като се вкопчи в седалката, за да не бъде повален от разтърсването на летящата чиния. — Газът в резервоарите за маневриращите дюзи трябва да е кислород или водород от водата. Когато свърши, няма да можем да управляваме кораба.

На Чарли ужасно й се допика. Тя се овладя.

Светлините на града бързо се приближаваха. Спускащата се летяща чиния скъсяваше разстоянието със скорост четиристотин възела.

Прелетяха на няколко километра над селището, разположено на брега на Нил, в южния край на Насър, затова Рип накара Чарли да завие на североизток и да продължи покрай езерото.

— Ще трябва да кацнем на брега, независимо от препятствията.

Тя кимна.

— Когато наближим земята, хоризонтирай кораба, намали скоростта и вдигни нагоре левия лост. Надявам се, че антигравитационните пръстени ще ни задържат във въздуха. Продължавай да управляваш с щурвала и руля. Избери равно място край водата и леко спусни там.

Чарли отново кимна. Главата й продължаваше да подскача нагоре-надолу.

— Ще се справиш ли, Чарли?

Кимането не преставаше.

— Ще се почувствам по-добре, ако ми кажеш нещо, Чарли. Каквото и да е.

Тя го погледна. Беше пребледняла. Прекалено много се страхуваше, за да говори. Всичко бе изписано на лицето й.

Рип я целуна по устните.

— Благодаря за возенето, маце.

— По-добре… — Тя шумно се прокашля. — По-добре седни и си закопчай колана.

Чарли Пайн впери очи в мрака пред тях. Не виждаше… абсолютно нищо.

Не, почакай! Зърна светлинка, отразяваща се във вода. Лодка.

Бяха прекалено ниско!

Рязко дръпна назад щурвала и левия лост. Ускорението я залепи за седалката и носът се изправи.

О, прекалено много, прекалено много !

Усети, че корабът се разтърсва… натисна щурвала напред и премести левия лост колкото може по-нагоре. Знаеше, че е прекалено, но имаше ли друг избор?

Земята изведнъж се появи пред прожекторите им и тя светкавично издигна носа, макар и не толкова рязко, колкото предишния път.

Летящата чиния се хоризонтира, после носът се наклони надолу и прожекторите осветиха повърхността, която се приближаваше насреща им. Чарли натисна лоста колкото може по-назад.

В движение блъснаха нещо, което отхвърча във въздуха.

Все още намалявайки скоростта, корабът щеше да катастрофира, ако не бяха антигравитационните пръстени. Летящата чиния отново сякаш отскочи от невидима преграда.

Точно пред фаровете се появи скала.

Нямаше време за мислене. Натисна напред левия лост и дръпна наляво щурвала. Чинията се удари в земята, подскочи веднъж и кацна.

Рип се пусна от пилотската седалка. Рязко намалената скорост го запрати напред върху контролния пулт.

Когато се свести, слънцето блестеше в очите му. Лежеше на пясъка, установи той, и слънчевите лъчи се отразяваха в летящата чиния. Младежът примижа, опита да се надигне, не успя и се претърколи, за да види къде се намира. Чуваше бръмчене на самолет.

Той вдигна ръка и заслони очите си. Самолетът беше чесна и кръжеше само на шейсетина метра височина. Пилотът вероятно разглеждаше летящата чиния.

— Крайно време беше да се събудиш — каза Чарли Пайн. Тя наливаше вода в горивния резервоар с една от пластмасовите туби, които предишната вечер Рип беше хвърлил в кораба.

Измъчваше го отвратително главоболие. Отново се претърколи и седна. Опипа челото си. Голяма рана. По кожата и веждите му имаше засъхнала кръв. Изчовърка я.

Накрая си погледна часовника. Десет.

Летящата чиния изящно стоеше на колесниците си като гълъбица в гнездото си. Намираха се на петдесет-шейсет метра от брега. Тук реката сигурно беше широка над три километра — това трябваше да е езерото Насър. Гледката си струваше, ала очите го боляха от блясъка на слънцето. Той стисна клепачи, за да си почине.