Стивън Кунц - Летяща чиния

Рип наклони тубата и се заслуша в клокочещата вода. Когато я изпразни, той я пусна на пясъка и вдигна втората.

— Не.

— Е, а ти къде искаш да идем?

— Не знам — призна младежът.

— Тази летяща чиния е построена, за да свързва орбитиращия кораб-майка и планетата. Съмнявам се дали побира достатъчно гориво за продължителен полет в атмосферата.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е совалка, която би трябвало да лети нагоре и надолу, а не като самолет.

— Можем ли безопасно да излетим в космоса, без да знаем как работят компютрите?

— Не се заблуждавай. Нищо не е безопасно с тоя кораб, освен да го оставим където си е.

— Не искам да го оставя тук, не искам и да го предам на военните.

Тя не отговори.

— Не искам да го оставя и на австралийците — прибави Рип. — Нито пък на Кадафи.

— Аха.

— Просто не знам.

— Е, все пак трябва да направим нещо. Ако продължим да се размотаваме на тоя бряг, скоро ще съберем цяла тълпа. Пък и не бих се отказала от нещо за хапване и нещо студено за пиене.

Накрая прецениха по плискането на водата в резервоара, че е пълен. Рип качи двете туби в кораба. Резервоарът бе побрал около шестстотин литра.

Седяха в сянката на летящата чиния и мълчаха, когато по реката доплава малък параход и спря на петдесетина метра от брега. Сигурно се беше появил преди повече от петнайсет минути, ала не го бяха забелязали. Корабчето бе дълго около двайсет метра, имаше две палуби над ватерлинията и беше претъпкано с хора и животни. Всички пътници гледаха към тях. Бяха се събрали на отсамния борд и корабът се накланяше.

— Опа!

Хората на борда като че ли приказваха едновременно и сочеха към летящата чиния. Глъчката се носеше над водата.

— Знаеш ли арабски? — попита Чарли.

— Не достатъчно, за да разговарям с ония хора. — Рип се изправи и изтупа панталона си.

— Може би е най-добре да се качваме на борда и да се махаме оттук.

— Божичко, само ги погледни! Направо да си помислиш, че никога не са виждали летяща чиния.

— Ха-ха-ха!

Рип помаха на пътниците. Неколцина му отговориха, ала повечето го зяпаха. Изглежда вече бяха утихнали.

Застанал с ръце на хълбоците, той се заозърта наоколо, сякаш се опитваше да запомни пейзажа.

— Това място ще се прочуе — ухили се Рип. — Розуел, Ню Мексико, и долината на Нил. Хората ще идват от километри разстояние, за да видят къде е кацала летящата чиния. — Той отново помаха към парахода. — Кой знае, сигурно на оня кораб има хора, които през следващите двайсет години ще се изхранват с разкази за това, което са видели днес. „И тогава, точно преди да се качи на своя космически кораб и да отлети, един от извънземните ми махна. Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си.“

— Стига, извънземния. Хайде на борда.

След като махна на въображаемите си фенове за последен път пред погледите на невидимите телевизионни зрители по целия свят, Рип Кантрел се приведе и се вмъкна през отворения люк на летящата чиния.

— Трябва да направим нещо за влизането в кораба. Просто е лишено от достойнство.

Младежът запали реактора, изчака водата да проникне в системата и помогна на Чарли да се настани на пилотската седалка. Тя леко помръдна щурвала и руля. Изпод маневриращите дюзи се надигнаха облачета пясък и прах. Жената продължи да движи лоста, докато облачетата изчезнаха.

Рип стоеше до нея на стъпалото като предишната вечер.

— Ще седнеш ли някъде най-после?

— Спокойно, малката. Нищо не ти правя.

Летящата чиния бавно се откъсна от земята сред облак прах. Чарли я издигна на около два метра височина, после с лявата ръка се пресегна към ключа за колесниците. От машинния отсек се разнесе бръмчене и колесниците се прибраха.

Тя пое дълбоко дъх и въздъхна. „Моля те, Боже, не ми позволявай да се изложа!“

Завъртя кораба с руля, насочи го към корабчето, което още стоеше в реката на петдесетина метра от брега.

Намираха се най-малко на трийсет метра във въздуха и все още се издигаха, когато прелетяха над брега. Когато стигнаха на шейсет метра, левият лост достигна крайната си позиция. За да продължат, трябваше да запалят ракетните двигатели.

Чарли бавно описа кръг над парахода. Когато преминаваше пред носа, корабчето се наклони на другата страна — пътниците се бяха втурнали към другия борд, за да виждат по-добре.

— Ако се преобърне, много хора ще се издавят — отбеляза Рип.

— Добре.

Чарли зави на запад, уравновеси летящата чиния и увеличи скоростта. Бавно прекосиха езерото. На отсрещния бряг прелетяха над железопътни релси и магистрала. Едва тогава Пайн запали ракетните двигатели.