Фридрих Незнански - Насочен взрив

Аз се преоблякох и след няколко минути вече седях в черната волга с военен номер, охраняван от Сипаничавия.

По пътя не задавах въпроси. Разглеждах през прозорчето зимния селски пейзаж. Скоро се появиха сградите на военното градче. Отляво се виждаше бетонна ограда, която продължаваше с километри — зад нея беше пистата на военното летище.

Пътувахме около пет километра покрай оградата. Накрая се показа контролно-пропускателният пункт (КПП) и волгата влезе в територията на летището.

Спряхме около малко двуетажно здание. Шофьорът остана в колата, а Сипаничавия, който усещах, че има пистолет в джоба си, ме поведе към вратата на сградата. Там ме предадоха на един майор и на лейтенант от военновъздушните сили. Сипаничавия остана да чака на канапето и да разлиства авиационните списания, които му подаде дежурният офицер.

Поведоха ме по тесен коридор, който свършваше с масивна метална врата. Зад нея се появи широка бетонна стълба, водеща надолу. Стълбата беше къса — всичко на всичко десет-петнайсет стъпала. Долу пред нас се изпречи разтегателна врата, която се отвори, щом майорът пъхна в ключалката малък електронен ключ. Беше асансьор.

— Къде ме водите? — попитах аз, след като вратите на асансьора се затвориха зад нас и ние тримата — с майора и лейтенанта — бързо започнахме да се спускаме надолу под земята.

— Ще видите — кратко отговори майорът.

— А по-точно? Това нещо ми напомня Хитлеровия бункер — реших да се пошегувам аз.

Но майорът нямаше намерение да отвърне на хумора ми.

— Да не би да сте били в бункера на Хитлер? — попита напълно сериозно.

— Не, но според мен би трябвало да е точно такъв.

— За повече от четиридесет години след войната командните пунктове много се промениха. Сега Хитлер може просто да ни завижда за всеки наш бункер!

— Значи отиваме в командния пункт?

Майорът замълча и само ме стрелна с очи.

Излязохме от асансьора и минахме по тесен коридор с бетонни стени. Помолиха ме да изчакам в малка квадратна стаичка без мебели, под наблюдението на двама прапоршчици.

Наложи се да чакам петнайсетина минути. Помъчих се да завържа разговор с войниците, но те като че ли си бяха глътнали езиците и на въпросите ми само отрицателно клатеха глави, показвайки, че нищо няма да излезе от опитите ми.

Накрая тежката метална врата се отвори, появи се моят майор и ме покани да го последвам.

Преминахме през два празни куба без никаква мебелировка и спряхме пред една врата, зад която имаше стая с метални маси. Върху тях беше стоварена различна електронна апаратура — предположих, че е за предпазване от подслушване. В стаята седеше един подполковник, който подозрително ме огледа от горе до долу, после стана и се скри зад следващата врата. След няколко секунди излезе и намръщено ми каза:

— Чакат ви. Вървете след мен!

Най-после се озовах в крайната точка на пътя си.

Оказа се, че това е малка, кубична стая от лят бетон, подредена с пластмасова мебел. В средата се намираше бяла правоъгълна маса, на която имаше пет пепелника, бутилки с минерална вода и кола. Около нея седяха осем души. Четиримата бяха с пагони — един генерал-полковник, двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор. Останалите бяха цивилни.

Начело на масата в пластмасово кресло седеше Ваганов, който театрално ме посочи с ръка, не по-зле от Ленин от паметника.

— А ето го и него! Моля да бъдете благосклонни!

Всички погледнаха към мен — героя на деня, за когото вероятно бяха говорили досега. Усещах недоброжелателните и любопитни погледи на присъстващите и реших леко да се поклоня, както го правеха офицерите от царската армия по филмите.

— Позволете ми да ви представя бъдещия спасител на родината, който е готов да изпълни ролята си, при това доста сложна роля на следовател от Московската прокуратура. — И отново онзи широк вагановски жест към мен. Липсваше само каскетът, за пълна прилика с Ленин.

— Да — не издържах аз. — Готов съм на всичко, ако бъде изпълнено онова, което ми обещаха. Освобождение, жена или прилично маце, може би и пари на първо време, докато се уредя на работа. Дори не съм сигурен дали ще ме вземат на работа в завода като шлосер. Загубил съм майсторските си навици…

— Не трябва да се тревожите за парите. Това е напълно излишно! — прекъсна ме Ваганов.

— И какво? Този ще тръгне срещу Мечката? — чух учудения глас на генерал-полковника.

— Ще тръгна. Дори и срещу тигър — потвърдих аз.

— Той да не е… такова? Да не е луд? — попита един от цивилните Ваганов.