Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Ще ви кажем. Но искам да ви запозная утре с някои мои приятели, които ще дойдат на малко съвещание. Вие ще се запознаете с тях и ще обсъдим какво и как да го направите. И ако се харесате на приятелите ми, считайте, че сте вече свободен и няма да ядете това вкиснало зеле.

— Съгласен! — протегнах ръка на генерала.

Ваганов без особено желание пое разперените пръсти на ръката ми и леко ги разтресе.

— А вие казвахте, че не ви харесвам. Виждате ли, че излязох прав и ние се сприятелихме…

— Кога съм го казвал? Нищо не съм казвал! Всичко това са клевети! — възмутено завиках аз. — Аз съм здрав, пуснете ме! Аз през целия си живот нищо лошо не съм направил на генералите!

— Вярвам, вярвам, успокойте се. Разбира се, че е клевета — ласкаво ми се усмихна Ваганов, опитвайки се да измъкне ръката си от дланта ми. Но аз стисках пръстите му колкото можех по-силно. Той се намръщи и рязко се надигна от леглото.

— Пуснете ме. Добре, до утре! Не трябва прекалено да се възбуждате. Утре е решаващ ден за вас!

Пуснах ръката му и имитирах виновна физиономия.

— Извинете, другарю генерал! Но аз много… се надявам на вас!

— Аз също. Почивайте си, другарю… Сергей. Сергей Борисович.

Отново скочих на крака и засвятках с очи.

— Не съм Борисович! Кой ви каза, че съм Борисович? Пак някой иска да ме натопи! Лекарите не искат да ме пуснат! Помогнете ми, другарю генерал!

— Казах, че ще ви помогна. Моята дума е закон! Моята дума е като конституция и не по-малко от това! Това е, скъпи Сергей…

— Сергеевич — услужливо му подсказах аз.

Ваганов стоеше и както ми се стори, не бързаше да тръгва. Гледаше ме внимателно, с присвити очи. Помълча и после попита:

— Сергей Сергеевич, ще можете ли заради делото ни, за справедливостта и спасението на родината ни да станете друг човек за известно време. Да имате чуждо име и фамилия?

— Като нищо!

— А ще можете ли да играете за известно време ролята на един човек, който много прилича на вас?

— Всичко мога. Обещавам да се справя с всичко. Кой е този човек?

— Предстои ви да станете някой си Александър. Александър Борисович. С фамилия Турецки. Това име говори ли ви нещо?

Аз се намръщих, като че ли се опитвах да си спомня. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите.

— Някъде съм го чувал… Нее. Нещо става с паметта ми… Не помня! Казвате, че си приличаме?

— Дори много — усмихна се Ваганов. След него се заусмихва и Кузмин, който стоеше наблизо.

— Май че беше министър на външните работи… Така ли е?

— Е, много високо се целите! — разсмя се с цяло гърло Ваганов. — Той е един московски следовател. Не го ли помните?

— Извинете, но… Аз много обичам да чета книжки за следователи, но тук не ми дават. Откъде мога да познавам московски следовател? Да не е бил в Ташкент и да съм го срещнал там?

— Отлично, младежо! Ти си истински мъж, Сергей Сергеевич! — изведнъж възкликна Ваганов и силно ме тупна по рамото. — С тебе в огън и вода ще вляза! Така да знаеш! Хайде, стига. Сега трябва да си почиваш, пък и за нас вече е време. Почивай си, бъдещи Александър Борисович. Скоро ти предстои сложна работа и след изпълнението й ще попаднеш в рая… Само че повече няма да ти подавам ръка, че ще ми строшиш пръстите. Лека нощ. — И Ваганов тръгна към вратата.

След него тръгна и Кузмин.

Едва тогава почувствах, че ми треперят краката. По ребрата ми се стичаха студени струйки пот.

Да, наистина се показах като истински мъж! Осъзнах го чак като се затвори вратата зад посетителите ми.

Рухнах на леглото. Днес аз бях победител!

Но… Беше рано да се радвам. Балансирах по острието на бръснача. Ами утре… Всичко можеше да се случи! Рано е да се радваш, следователю, веднъж вече беше надценил силите си, беше се изхвърлил, заплашвайки този мил генерал-майор. И какво стана — ето, сега го усещаш на гърба си.

Внимателно преместих треперещите си крака, седях на леглото и дишах шумно. „Куче, ще ти видя сметката! Нали обещах на Шура Романова и на Меркулов — обещах, че ако прекратят делото, лично ще се разправя с теб. Не, това няма да е лично отмъщение, за всичко, което ми стори. Ако ми провърви, разбира се! Ще приведа присъдата си в изпълнение само ако напълно бъде доказана вината ти за извършването на най-тежкото престъпление! Остана ми само да получа достатъчно сериозни доказателства… Но аз ще ги получа, обещавам ти, куче такова, с генералски пагони!… Спокойно, Турецки… спокойно!… Изглежда, че Кузмин беше прав — изглежда, все още има някакъв остатъчен ефект от онази гадост, която ми инжектира…“