Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Ще ме ожените! Това е мноооого хубаво! — заусмихвах се като някакъв дебил.

— Разбира се, това е великолепно — захихика доволният Ваганов, поглеждайки към пристъпващия от крак на крак Кузмин.

Ваганов някак незабелязано се беше приближил до леглото. Дори не бях забелязал как беше седнал до краката ми и полекичка се приближаваше до лицето ми.

— Искате ли да живеете в Москва? Признайте си!

— Не знам. Нито веднъж не съм бил в Москва… струва ми се — отговорих аз.

След като чух глухото сумтене на Кузмин, реших, че правилно водя играта си.

— Значи се разбрахме?

— Не! — възкликнах аз. — Какво е поръчението?

— Какво е поръчението? Много сериозно и много отговорно — замислено проговори Ваганов. — Дори не съм уверен дали ще можете да се справите…

— Ще мога! Аз ще се справя! Не искам да оставам тук!

— Ще можете ли да унищожите враг на родината? Враг на народа!… Нее, не ви е по силите…

— Враг на народа ли? — възкликнах аз, скочих от леглото и стъпих с босите си крака на ледения под. Очите ми пламтяха, или поне на мен така ми се искаше — да святкат и да горят с праведен гняв. — Къде е? Покажете ми го! Аз него с голи ръце ще го… Веднага ми го покажете!

— Какво става? — Генералът погледна към Кузмин. Дори се поотмести по-далеч от мен.

— Струва ми се, че е остатъчна агресивност — неопределено отговори главният лекар.

— А, остатъчна? Но, гълъбче, не бива така да се гневите. Всичко с времето си. По-добре ми кажете вие патриот ли сте?

— Що за въпрос! Аз… Аз, изглежда, още от детството си обичам да унищожавам всички тези… бандити на отечеството!

— Забележително! Знаете ли, на нашата страна са й нужни герои! Такива като вас. Нашата нещастна родина се нуждае много от своите верни синове, които няма да пожалят живота си, за да… За да спасят род ината от тези наемници на империализма, ционизма, хомосексуализма, горбачовизма и елцинизма! Седнете, Сергей. — Той ме хвана за ръката, а мен ми се доповръща, дотолкова ми беше противен допирът с този човек. Но не се издадох и седнах на леглото.

— А как се отнасяте към Елцин?

— Към Елцин ли — повторих, за да спечеля няколко секунди. Изведнъж се обърках, не знаех как да отговоря. Как трябваше да се отнасям към президента?

— А знаете ли, че сега имаме президент на Русия? Казва се Елцин. Чували ли сте за него?

— Май че съм чувал нещичко. А как трябва да се отнасям към него? Само ми кажете как!

— Отлично — разсмя се весело Ваганов. Съдейки по външния му вид, можех да заключа, че е доволен. — Страната очаква своите герои! — тупна ме по рамото с меката си ръка.

Струваше ми огромни усилия да не го фрасна по муцуната. За секунда през главата ми мина мисълта да го цапардосам с нещо тежко или да измъкна пистолета му… Но той сигурно не носеше пистолет. Смущаваше ме и полуотворената врата на килията, зад която се чуваха приглушените гласове на надзирателите. Единият от тях явно беше на Сипаничавия.

— Ама не ме ли лъжете, че ще получа апартамент и ще ме освободят от тук? Никак не ми харесва това кисело зеле — изхленчих аз.

— А-а, киселото зеле наистина е отвратително! Често ли ви хранят с него? — намръщи се Ваганов.

— Не много — отговори вместо мен Кузмин. — Освен Сергей Сергеевич никой не се е оплакал от храната.

— Бъдете по-внимателни към нуждите на пациентите — лицемерно го заплаши Ваганов и пак се обърна към мен: — Давам ви честната си дума на генерал — ако изпълните поръчението ми, ще пеете и ще живеете. В Москва или където поискате!

— Казвайте какво трябва да направя! Аз съм готов за родината… Дори и… да си изцапам ръцете!

— Да си изцапате ръцете? Не ви разбрах. Какво е това? — престорено наостри уши Ваганов.

Разбрах, че съм се поувлякъл.

— Ами при нас санитарите така казват, когато един болен започне да бие друг или да го души до смърт — безгрижно обясних.

— Това ли било? Сега разбирам — успокои се генералът. — Прав сте, Сергей, може и да се стигне дотам — да се изцапат ръцете, както казвате. Но родината ни е по-скъпа! Не мислите ли?

— Мисля — замислено отвърнах аз. — Май си струва да се поизцапат ръцете с двама-трима гадове, за да могат другите да живеят по-весело и по-свободно…

— Точно така. Правилно мислите! Всички ние сме готови и главите си да дадем, готови сме всичко да пожертваме за свободата на страната! Включително и аз, не го приемайте за самохвалство.

— Тогава какво трябва да направя? Само кажете и ме пуснете оттук! Ще го свърша!