Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Добре, Тод. Бъди готов. Моето момче скаут.

Белкнап остана на място и продължи да закриля тялото на момчето.

— Ти умираш, Джаред. Знаеш това. Всичко свърши.

Погледна го в очите, опитвайки се да му повлияе без думи, чрез мислите си, вкопчвайки погледа си в него, все едно го държеше с ръка.

— Говори се, че всеки, който мерне лицето на Генезис, умира — каза Джаред с нестабилен глас, като продължаваше да държи пистолета си, насочен срещу Белкнап. — Така че съм предупреден. Ти също.

— Ти си мъртъв, Джаред — каза Белкнап.

— Така ли? Е, както винаги съм казвал, дръж ги в напрежение.

Белкнап усети, че Брандън побягна нанякъде и че Райнхарт трябваше да реши към кого да стреля първо.

Дочу глас на жена. Гласът на Андреа.

— Райнхарт! — извика тя.

Тя стоеше права на прага на вратата с пистолета на Белкнап в ръка, насочен срещу високия оперативен агент. Предпазителят беше издърпан. Оставаше само да натисне спусъка.

— Коя кръвна група си, Райнхарт?

Въпросът на Андреа потъна в силния гръм, а пистолетът отскочи в ръката й. Куршумът улучи Райнхарт високо в гърдите, където след секунди се появи яркочервено петно.

Очите на Белкнап сега шареха из цялата стая. Няма ли най-после да умреш? — умоляваше той Джаред Райнхарт на ум. Би ли умрял, моля те?

Той забеляза Брандън свит в един от ъглите на стаята, седеше на пода, обгърнал с ръце коленете си, със сведено надолу лице. Само потрепването на раменете му издаваше, че плаче тихо.

Райнхарт продължаваше да се държи на краката си, колкото и невероятно да бе това.

— Стреляш като момиче — подметна той с насмешка и се обърна към Белкнап. — Тя не е за теб. — Изрече думите доверително, но с мъка, тъй като въздухът едва си проправяше път през задавените с кръв дробове, с полуръмжене, полусподавено. — Като всички останали.

Андреа натисна спусъка отново и после още веднъж. Кръв и вътрешности изцапаха компютърния екран.

Райнхарт с очи, вперени в Белкнап, започна да повдига отново оръжието, но то се изплъзна от ръката му. Струйка кръв течеше от ъгълчета на устата му. Закашля се два пъти, задави се, докато се мъчеше да си поеме въздух, олюлявайки се на краката си, тъй като постепенно губеше контрол над мускулите си. Белкнап познаваше изражението: беше изражение на човек, който се дави бавно в собствената си кръв.

— Кастор — изхърка Райнхарт.

После секунда преди да се строполи, успя с протегнати ръце да направи една нестабилна крачка напред, сякаш за да удуши другия мъж или да го прегърне.

Измина цяла година и Андреа трябваше да признае, че много неща се промениха. Може би светът не беше различен, но нейният свят със сигурност се промени. Тя вземаше решения, които я учудваха — решения, които учудваха и двамата — но те бяха правилни и неизбежни. Като директор на фондацията „Банкрофт“ тя откри, че работата не можеше да се върши през пръсти. Това беше изцяло ангажиращо времето й начинание, особено ако човек искаше да го върши както трябва.

Чудовищните престъпления, извършени от групата „Тета“, никога нямаше да се изличат напълно. Но двамата със съпруга й стигнаха до съгласие, че самата фондация играе наистина ценна роля в света и след като се отстранеше туморът, тя щеше да е дори от още по-голяма полза. Едно друго решение бе взето след поредица от срещи, които тя и Тод имаха със сенатора Кърк преди смъртта му. Да запазят в тайна съществуването на групата „Тета“. Разкритията щяха да опетнят всяка неправителствена организация и благотворителна институция в света; в геополитическо изражение те щяха да бъдат дестабилизирани по хиляди непредвидими начини. Резултатът щеше да бъде години, вероятно десетилетия, лошо отношение, враждебност и взаимни обвинения. Онези отговорни фактори в „Тета“, които не бяха успели да изчезнат, бяха съдени тайно на процес, организиран от Отдела за разузнавателна политика към Министерството на правосъдието. Всички дела бяха засекретени като въпрос на национална сигурност.

Погледът й се спря на снимките върху бюрото й. Двамата мъже в живота й. За последен път ги видя сутринта, преди да тръгне за работа, и те играеха баскетбол. Брандън растеше бързо — целият беше само кожа и кости. Четиринайсетгодишен.

— Сега, гледайте, хора — извика момчето с тон на спортен коментатор, докато галопираше към баскетболния кош. Черните му маратонки „Пума“ изглеждаха прекалено големи за тънките му глезени. — Наблюдавайте наподражаемите движения на Брандън Банкрофт! Той стреля! Той бележи! — Топката отскочи от ръба на коша. — И говори преждевременно!