Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— А какъв е вашият интерес във всичко това? — написа Белкнап и се премести по-близо до сградата.

Интересът ми е да сложа край на чудовищен заговор. Само вие сте способен да го направите.

Още един спринт и после написа: „Вашето име всява ужас по света.“

Моето име, да. Но тогава моята известност се крие във факта, че не съществувам.

Сърцето на Белкнап започна да бие лудо, след като стигна до главния вход на фондацията все още с безжичния компютър в ръка. Надзърна през оловното стъкло на вратата. Беше отключена и той влезе в тъмния и празен вестибюл, който миришеше на препарат с лимонов аромат и старо дърво. Дочу музика, която свиреше тихо. Струнни инструменти, орган, гласове — нещо бароково. Той написа и изпрати нов въпрос и после се запромъква безшумно в посока на музиката. Перфектно подредените дъски на пода не скърцаха под персийските пътеки. Вратата беше открехната към малкия офис, откъдето се носеше музиката. Забеляза стол с висока облегалка, чийто силует се открояваше от светлината на огромен компютърен екран.

Белкнап имаше чувството, че туптенето на сърцето му кънти из цялата сграда.

Тихи удари върху клавиатурата и Белкнап получи ново съобщение върху своя лаптоп.

Общото благо е за всички. Защото всеки е толкова ценен, колкото цялата общност.

На Белкнап му настръхна косата. Той беше в една и съща стая с Генезис.

Главният мозък — кукловодът — беше седнал само на шест метра от него.

От CD плейъра върху библиотека звучаха флейти, после богато мецосопрано запя църковна песен. Бах, реши Белкнап. Някоя от месите? Смътно я свърза с великденска служба, на която бе присъствал, и изведнъж се сети за името. „Страстта на свети Матей“. Остави компютъра на пода и измъкна безшумно пистолета си от джоба на сакото.

Накрая Белкнап проговори.

— Казват, че всеки, който те види, умира. — Той насочи пистолета към облегалката на високия стол. — Иска ми се да проверя тази хипотеза.

— Това са детски измишльотини — отвърна Генезис. Гласът му не беше на мъж. — Приказки. Ти си вече голям за подобни неща.

Човекът в стола бавно се изправи и застана срещу него.

Беше момче. Със сламеноруса коса на къдрици и розови бузи. Беше слабичък, по тениска и шорти, по краката и ръцете му почти нямаше косми.

Момче. Дванайсет-тринайсетгодишно.

— Ти ли си Генезис? — попита Белкнап със сподавен от удивление глас.

Момчето се усмихна.

— Не казвай на баща ми, моля те.

— Ти си Генезис.

Този път прозвуча като декларация. Стаята сякаш бавно се завъртя като платформа в лунапарк.

— Генезис е моето въплъщение. — Гласът му не беше детски, но не беше все още и като на възрастен. — Предполагам, че ти си Тод Белкнап.

Белкнап кимна, без да промълви. Усети, че е със зяпнала уста, и си напомни да диша.

— Наричай ме Брандън.

Брандън Банкрофт. Не бащата. Синът.

— Искаш ли малко спрайт? Не? Тъкмо щях да си взема.

— Къде искаш да кацнем? — дочу Андреа гласа на мъжа в слушалките си; шумът от хеликоптера правеше невъзможно комуникирането по друг начин. — Можеш да избираш между няколко хеликоптерни площадки. Къщата? Офиса?

— Къщата — каза Андреа с твърдото намерение да се изправи лице в лице със своя братовчед в къщата, където живееше.

От въздуха, който се раздвижи при снижаването на хеликоптера, тревата се слегна, а листата на дърветата около площадката за кацане се разклатиха. След като усети раздрусването при приземяването на машината, тя скочи долу и докато безименният мъж отлиташе обратно, забърза по обраслата с храсти пътека, прескочи каменната стена като кон при състезание, шмугна се през горичката и на бърз ход доближи до къщата на Пол Банкрофт. Вратата беше отворена и тя се затича по стълбите. Една от стаите, която очевидно използваше за кабинет, беше празна. В спалнята му видя неоправеното легло. Все едно, че се бе прибрал вечерта и внезапно го бяха повикали. Всичко, което можа да разбере, бе, че не си е вкъщи.

— Къде е Андреа? — Силата се завърна в гласа на Белкнап, който се мъчеше да се съвземе.

— Мислех, че е Андреа, не очаквах да видя теб. Тя трябва да е тук всеки момент. Голяма работа е, нали?

— Да — отговори Белкнап.

Отново му се стори, че стаята се върти бавно.

— Изглеждаш ми малко блед. Сигурен ли си, че не искаш спрайт?

— Аз съм силен човек.

Брандън кимна.

— Това чувам и аз.

Той сведе поглед срамежливо.

— Искаха да направят лоши неща на Андреа. Но един от моите хора се досети къде е. Отведе я с хеликоптер. Тя пожелала да дойде тук.