Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Слушай — каза Сакс. — Оставам тук и ще се опитам да сканирам търговските бази данни и да видя дали мога да открия нещо по въпроса, а ти по-добре иди до там. — Обърна се към Първис. — Дай му безжичен лаптоп, съвместим с омега.

— Тук да не е Армията на спасението, Уолт?

— Направи го. Ще ти го върнем.

Първис въздъхна примирено и откачи един лаптоп от захранването на съседното бюро.

— Само да не влизаш в порно сайтове — каза той на Белкнап с изражение на отвращение. — Ще разберем, ако го направиш.

— Надявам се да се видим пак някой ден — каза Сакс на Белкнап. — Ще ти звънна веднага щом имам нещо полезно да ти съобщя.

— Ти си добър човек, Уолтър Сакс — каза оперативният агент с истинска топлота. После трепна от собствената си небрежност. — По дяволите. Почти забравих. Моят мобилен телефон се счупи в Доминика.

Сакс кимна.

— Вземи моя — каза той и му подаде малка нокиа. — И внимавай. В играта, която играеш, няма допълнителен живот като бонус.

— Това е така, защото не е игра — отговори мрачно Белкнап.

Андреа наблюдаваше вторачено синьо-белия пламък, който излезе от дулото на оръжието, и изпищя от ужас. Изстрелите бяха оглушителни, тъй като прокънтяха в каменния коридор. С пълно безразличие мъжът върна револвера в кобура; въпреки обема си той изчезна под идеално ушитото му сако, без да остави дори издутина.

Андреа Банкрофт не можеше да повярва. Тя беше жива. Невредима. Обърна се и видя безжизнените трупове на двамата мъже, които я похитиха. Малка тъмна дупка като трето око се бе появила върху челата им.

— Не разбирам — каза тя задъхано.

— Това не е мой проблем — отговори мъжът, изражението му бе официално, почти безразлично. — Инструкциите ми бяха да те отведа от тук.

— Къде?

Мощните му рамене се повдигнаха нагоре.

— Където ти кажеш.

Той вече се бе обърнал и се отдалечаваше. Тя го последва до ниска врата, която се отваряше и в двете посоки, а после по широки тухлени стъпала, които ги отведоха до огромна ниско окосена ливада. На неколкостотин метра по-нататък забеляза нещо, което можете да мине за игрище, но в действителност беше хеликоптерна площадка. Четири машини — остарели военни модели, както се виждаше от пръв поглед — бяха кацнали там. Андреа се мъчеше да не изостане от безименния мъж.

— Къде сме?

— На около десет мили северно от Ричфийлд Спрингс. Може би пет мили южно от Моухок.

— Къде?

— Горен Ню Йорк. Градът се нарича Джерико. „Тета“ го купи от източноправославната църква преди десетина години. Много малко монаси за огромното пространство. Обичайната история.

Той й помогна да се качи в малък хеликоптер, закопча й колана и й подаде чифт предпазители за уши. Върху хеликоптера бяха изписани с бели букви върху кралско синьо логото „Робинсън“ и номера на модела „R44“: банални подробности, които привлякоха вниманието й.

— Слушай — започна Андреа, — аз не разбирам почти нищо. — Цялото й тяло трепереше. — Майка ми…

— Беше много специален човек. — Мъжът се протегна, сложи ръката си върху нейната и я стисна силно. — Веднъж обещах на майка ти да се грижа за теб. За вас двете. Само че я разочаровах. Не бях при нея, когато се нуждаеше от мен. — Гласът му леко потрепна. — Няма да допусна да се случи втори път.

Андреа мигаше усилено, опитвайки се да разбере значението на неговите думи.

— Каза, че имаш инструкции — каза тя рязко. — От кого? Кой ти е дал тези инструкции?

Той срещна погледа й.

— Генезис. Кой друг?

— Но във фондацията „Банкрофт“…

— Нека кажем, че получих по-добро предложение.

— Не разбирам — повтори тя.

— Остани с тази мисъл — измърмори той и включи двигателя. Роторите започнаха да бръмчат. А сега — викна той — накъде?

Имаше само две възможности. Можеше да се опита да се скрие от Пол Банкрофт колкото може по-далеч или да се изправи лице в лице с него. Можеше да отиде до Кътоуна или да избяга далеч от там. Не знаеше кое е по-разумно. Не знаеше, че се беше уморила да бяга и да я преследват. За миг взе решение.

— Имаш ли достатъчно гориво да стигнем до Бедфорд Каунти? — попита тя.

— И да се върнем — увери я той.

— Не искам да се връщам — каза Андреа.

Лека усмивка премина през иначе официалното му изражение, като цепнатина в лед.

— Остани с тази мисъл също.

Друга кола под наем. Друго асфалтирано шосе. От предното стъкло на автомобила пътят изглеждаше като безкраен поток от асфалт, изпъстрен на места от запълнени с катран пукнатини и счукани ръждясали перила. От двете страни издълбаната с взрив скала се издигаше нагоре като брегове на река. Пътят пред него го отвеждаше където трябваше да отиде. Пътят пред него бе разстоянието, което все още предстоеше да измине. Беше враг и приятел. Като Генезис?