Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Виж, майка ти също някога не се примири с програмата. Не искаше да умре, не й пукаше, че е в името на добра кауза. Накрая трябваше да й инжектираме етанол директно в ингвиналната артерия.

— Ти си убил майка ми.

— Казваш го така, сякаш съм направил нещо лошо — изсумтя мъжът.

Внезапно Андреа го ритна с левия си крак, опитвайки се да се изправи. Мъжът реагира мигновено и заби дясното си стъпало в корема й. Тя се строполи отново, сви се, след като той я стисна за врата отзад, подпря лявото си коляно в кръста й, а с десния крак притисна глезените й.

— Само да мръднеш и ще ти пречупя гръбнака. Болезнен начин да умреш.

Вените на врата й се издуха до пръсване.

— Моля те — каза тя задъхано. — Съжалявам. Ще направя каквото кажеш.

Той я вдигна на краката й и я обърна. В ръката си държеше пистолет. Андреа му хвърли бърз поглед. Пистолетът беше черен, а дулото му още по-черно.

— Наваски — извика мъжът в радиостанция. — Ела веднага.

Мъжът я дръпна и я повлече по пода. Появи се пазачът с восъчна кожа и бледи очи.

— Мръсно куче — промърмори той и стисна електрошоковата си палка.

— По-точно кучка — поправи го другият мъж.

— На нашия човек Джей няма да му хареса това.

— Не е нужно да го чува. Можем да ускорим нещата и да я вкараме в постоянна кома още сега. Така че тя няма да може да изпее нищо.

Двамата мъже я хванаха под мишниците. Тя се дърпаше с всички сили, но те я държаха здраво.

— Има дух — каза южнякът. — Какво мислиш, Джъстин, ти си специалист в тия работи и прочие, ако е в състояние на вегетиране, може ли да се възбуди?

— Сексът е нещо, свързано със задния мозък. За това не е нужна функционираща мозъчна кора. Така че отговорът е да, ако си свършим добре работата.

Андреа се дръпна отново с всичка сила. Нищо. Никаква полза.

— Ти пък какво правиш тук? — викна мъжът от лявата й страна, на име Джъстин, на друг мъж, който се появи в края на коридора. — Мислех, че си момче от фондацията?

— Получих сигнала ви за тревога — отвърна мъжът. Той държеше миниатюрно уоки-токи като техните, пъхна го обратно в джоба си. — Нов протокол.

— Точно навреме — каза южнякът с облекчение.

Андреа отвори широко очи, ужасът й растеше. На двайсетина метра пред нея стоеше мъж с яко телосложение в елегантен сив костюм. Безименният мъж, който я посети в Карлайл и който я следваше неизменно по стъпките й след това. Главорезът, който я предупреди да си затваря устата с любезни тайнствени заплахи.

Усети, че другите двама вече не я стискаха толкова здраво в присъствието на третия въоръжен мъж и действайки импулсивно, тя отново се хвърли напред, този път успя да се изскубне от ръцете им и се втурна напред, тъй като нямаше друга посока. Като на забавен каданс видя как мъжът в сивия костюм измъкна тежък револвер изпод сакото си и го насочи към нея. По-добре моментална смърт — помисли си тя.

Гледаше вторачено в дулото само на петнайсет метра пред себе си, гледаше като животно, хипнотизирано от кобра, и видя езика на синкавобелия пламък, който проблясна, след като мъжът натисна спусъка два пъти едно след друго.

Същевременно забеляза в очите му спокойната увереност на стрелец, който рядко пропуска.

Йейлският университет, третият по големина в Съединените щати, беше основан през 1701 г., но повечето от сградите му, включително готическите постройки, с които неизменно се свързваше в общественото съзнание, бяха на по-малко от век. В по-новите сгради се помещаваха научните звена и изследователските лаборатории, отделени на разстояние от така наречения „Стар университет“ по подобие на пръстенообразния модел на класическия европейски град. Така че бе въпрос на гордост за компютърните учени в университета това, че заемаха сграда от деветнайсети век, колкото и сериозни да бяха обновленията на интериора. Сградата „Артър К. Уотсън“ бе постройка от червени тухли с арковидна фасада в чест на викторианската амбиция и викторианско чувство за величие. Тя се издигаше точно срещу гробището на улица „Гроув“ и някои намираха, че самата сграда „Артър К. Уотсън“ приличаше на гробница.

Белкнап бе обзет от някакво лошо предчувствие, докато двамата с Уолтър Сакс стояха на тротоара срещу сградата. Отново изпита усещането, че го наблюдават. Но кой? Инстинктите му от работата на терен и уменията му на оперативен агент си противоречаха: ако наистина някой ги следеше, маневрите му щяха да го потвърдят. Явно професионалната му бдителност доближаваше границите на параноята.