Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

След кратка пауза бибиткането започна отново.

О, Господи! — резервно захранване с батерии, без съмнение с достатъчна мощност да задействат програмата за автоматично изтриване на данните.

Колко секунди останаха? Шест? Пет? Проследи другия край на електрическия кабел до плоска кутия с размерите на блокче лята стомана в основата на слонския мрежов сървър. Звукът стана оглушителен и той грабна кутията и я дръпна с всичка сила. Освободи се друг контакт, който свързваше батерията със системата.

Възцари се тишина.

Благословена тишина. Белкнап се олюля за миг, докато тръгваше към вратата. Той измъкна желязната врата от пантите, отвори я и подсвирна леко.

Сакс се втурна вътре.

— Мили Боже — каза той. — Те имат достатъчно мощ да захранят цялата отбранителна система на САЩ. С удоволствие ще поогледам тук.

— Не сме дошли на разходка, Уолт. Търсим проклета електронна игла в проклета електронна купа сено. Така че измъквай лупата. Трябва ми електронен пръстов отпечатък. Ще се съглася на частичен. Но няма да се върна у дома с празни ръце.

Уолт заоглежда високите рафтове със сървъри и рутери, кутии, които приличаха на DVD плейъри и от които стърчаха стотици тънки цветни кабели.

Накрая той застана неподвижно, съзерцавайки нещо, което приличаше на голяма черна кофа за изстудяване на вино.

— Промяна в плановете — каза компютърният гений.

— Казвай. — Белкнап му хвърли въпросителен поглед.

— Колко място имаш в раницата?

— Импровизираш ли, Уолт?

— Това проблем ли е?

— Не — отговори Белкнап. — Това е единственият обнадеждаващ признак досега.

Сакс потърка с ръка слепоочието си, където косата му бе подстригана до корен.

— Гледам петтерабайтна система за съхраняване на памет. Дай ми минутка и аз ще ти връча записа с бекаповете.

— Уолт, ти си гений — възкликна Белкнап.

— Кажи ми нещо, което не знам — отговори Сакс.

Уил Гарисън мързеливо смачка един комар. Взе едно хапче „Малерон“ по пътя, но не можа да си спомни колко време е нужно, преди антималарийният препарат да започне да действа. Той погледна през оптичното устройство на пушката, нагласи го и центрира червената точица точно към вратата, откъдето Тод Белкнап щеше скоро да се появи.

Ако искаш добре свършена работа — каза си той отново, — трябва да я свършиш сам. Не беше ли самата истина.

Сладки сънища, Хенри Гайлс. Сбогом, Кастор. Бай-бай, Белкнап. Стори му се, че чу някъде зад себе си звук от прекършен клон като от стъпка. Но едва ли?

Не можеше да е Белкнап — той беше все още вътре заедно с аматьора, когото довлече със себе си на острова. Кой друг знаеше, че е тук? Белкнап нямаше подкрепление, нито екип или помощен персонал.

Погледна зад себе си. Нищо. Нямаше никой.

Тъкмо върна пръста си на спусъка, когато чу още един звук и отново обърна глава.

Изведнъж усети ужасно стягане около врата си — тънка корда се впиваше в плътта му, а после почувства, че главата му ще се пръсне от прекалено многото кръв.

Накрая успя да мерне своя нападател.

— Ти! — опита се да каже, но думата замря в устата му.

После тъмнината на нощта се смени с още по-дълбок, истински мрак, угасналия му живот.

— Глупав заек — измърмори на себе си Джаред Райнхарт, докато навиваше кордата около дървената дръжка на гаротата — средновековен инструмент за удушване, един от малкото, в които модерната технология не внесе никакви подобрения.

Кордата дори не се изцапа с кръв. Аматьорите често използваха прекалено тънка метална жица: добре конструираната гарота не прерязваше плътта; тя притискаше каротидните артерии и вътрешните и външните вратни вени и не допускаше кръвта да влиза или излиза от мозъка. Ако е направена както трябва, беше мокра работа без мокрене. Както в случая: единствената течност беше урината, която намокри панталоните на възрастния агент.

Райнхарт помъкна тялото надолу по хълма. Звукът от тътренето се заглушаваше от жуженето на милионите комари и мухи, както и от крякането на дървесните жаби. Спря на пътека от червеникава вулканична пръст. Съблече Гарисън, сгъна дрехите му и ги пъхна в торба за смет, а торбата прибра в раницата си. Можеше да остави тялото в храсталака, но имаше и по-добри възможности.

Не след дълго серните изпарения започнаха да се усещат отчетливо, а растителността стана по-рядка, отстъпвайки място на хлъзгав терен с лишеи, мъх и треви. Разпръснати отвори и кални купчини изпускаха пара, която блестеше като сребро на лунната светлина.