Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Физическа невъзможност. И все пак един затвор не се състоеше само от стени и врати. Имаше хора, а където има хора, без съмнение съществуваше възможността за неочакваното. Припомни си похотливия поглед на охранителя: Само професионализмът ме спира да не те изнасиля.

Очите й се спряха на флуоресцентната лампа до вратата, неприятният й блясък напомняше на лампа за разпит.

Затвор, който не беше затвор. Някои от нещата вътре изглеждаха доста импровизирани… Макар че клозетът беше по затворническите стандарти, старинната вана беше различна. Електрическата инсталация за осветлението близо до вратата беше достъпна; в стандартен затвор щеше да е обезопасена с решетка. Тя можеше да се самоубие, ако пожелае — и това не беше по стандартите на затвора. Охранителят, мъж с космати ръце, ниско загоряло чело и гъста подстригана черна брада около хлътнали бузи, — й донесе ядене не в затворнически съд, а в кутия за еднократна употреба, в каквито продават замразените храни по супермаркетите. Тя все пак изми кутията, просто за да прави нещо; щяха да я приберат със сигурност при следващото посещение.

Реши да напълни ваната; закри сифона с гумената запушалка и отвъртя и двата крана докрай. Водата, която течеше, бе ръждива, доказателство, че не се използваше. След като ваната се напълни, тя седна на ръба, а пръстите й започнаха да късат кутията от фолио от скука. Очите й отново се спряха на флуоресцентното осветление до вратата.

Тя се доближи до него. Кръгла флуоресцентна тръба. Това електричество, което захранваше тръбата и не отиваше никъде, също е затворено тук . Това бе първата мисъл на Андреа.

После погледна късчето фолио в ръката си и я споходи друга мисъл.

Вече е на шейсет и три шибани години — мислеше си Уил Гарисън, — а уменията му за действия на терен бяха по-добри от всякога. Той паркира тойотата ланд круизър в селото зад магазин за алкохолни напитки. Спря да пие преди десет години и сега беше в много по-добра форма от тогава. От тогава започна да се издига.

Преди да пристигне, той разгледа внимателно сателитните снимки на СНС на Доминика, увеличени до положение, при което се виждаха ясно отделните листа на палмовите дървета и индикаторните светлини на антената на AT&T. От птичи поглед обектът на „Привекс“ се виждаше лесно. Дебели кабели в черно покритие влизаха в подобната на бункер постройка; кръгли сребристи сателитни чинии стърчаха над нея.

Да го вземат мътните, но Кастор беше мъжкар. Гарисън трябваше да му признае това на копелето, докато го наблюдаваше как се изкачва на покрива на сградата. Кастор нямаше да се поколебае да отключи яйце на Фаберже с отвертка. Невероятно. Защо не помислихме за това?

Гарисън се скри зад избуяли карибски бегонии, върху чиито гигантски листа блестяха като скъпоценни камъни капчици утринна роса. Само трябваше да чака. Беше глътнал хапче „Мотрин“ за всеки случай, но засега коленете не го боляха. Белкнап беше в сградата. Не след дълго трябваше да излезе. Но нямаше да стигне далеч. Точно когато Тод Белкнап си помислеше, че е успял, че е в безопасност — никой не знаеше, че е тук, и той нямаше да прояви голяма бдителност — щеше да бъде закован.

Гарисън залегна на земята с опрян до бузата приклад на снайперската пушка „Барет-M98“. Пушката, нашарена със зелено-черна маскировъчна боя, имаше интегрален заглушител и беше заредена с муниции, които летяха със скорост по-малка от звука; комбинацията от двата фактора означаваше, че те няма да могат да се чуят на разстояние над сто метра. Докато беше в тренировъчната школа, Гарисън печелеше състезания по стрелба със снайпер. Но истинското умение бе да намериш позиция, която не изисква умения, и той бе успял. И десетгодишен хлапак можеше да направи изстрела.

След като се справеше с Белкнап, Гарисън можеше да остане един ден допълнително да разгледа острова. Говореше се, че си струва да се види Врящото езеро.

Погледна си часовника, надзърна през оптичното устройство и зачака.

Трябваше да се покаже всеки момент.

Борейки се да потисне паниката, Белкнап издиша до последно въздуха от тялото си, хвана се с ръце за отвора на решетката и се напъна. Главата и тялото му се измъкнаха през дупката под болезнен ъгъл и той падна на твърдия под, поемайки си въздух.

Беше вътре.

Дяволското бибиткане продължаваше да се усилва и той скочи на крака и започна да се оглежда в бледата сребриста светлина. Пространството се осветяваше от стотиците малки светещи дисплеи LED. Петнайсет секунди преди да се включи автоматичното триене. Втурна се към голямо метално съоръжение, което приличаше на гигантски хладилник — звукът идваше от там, — и откри дебел електрически кабел отзад. Беше с дебелина на змия и трябваше да приложи доста сила, за да го издърпа от контакта на стената.