Дали щеше да задейства детектора за движение? Явно не; беше прекалено малък. Докато неговият проблем бе, че е прекалено голям. По същество беше заклещен.
Заклещен.
Паниката бе нещото, което не можеше да си позволи. И все пак в главата му се зародиха тривиални мисли като например това, че не знае дали очите му са затворени, или не в непрогледния мрак. Напомни си, че едва ли е на повече от три метра от края на тръбопровода. После умът му започна да блуждае. Сакс беше цивилен, той нямаше никакъв опит. Ако Белкнап останеше заклещен тук, Сакс нямаше да знае как да го измъкне. Щеше да остане тук цяла нощ. И кой знае каква съдба щеше да го сполети, ако го откриеха хората от охраната на „Привекс“ на сутринта.
Грешката бе изцяло негова — операцията беше безразсъдна, отчаянието бе надделяло над разума. Той разполагаше с импровизиран план за действие без обичайните мерки за сигурност. Нямаше и резервен план. Мили Боже!
От страх се изпоти, а потенето щеше да помогне за по-гладкото му придвижване, осъзна той смътно. Евтина ирония. Издиша всичкия въздух от гърдите си, намалявайки диаметъра на гръдния кош и се запромъква надолу като змия или червей, задвижван от слабото движение на всички крайници, дори на пръстите на ръцете. Пое си дъх и отново усети как металният лист притиска ребрата му. Ако останеше заклещен, кой щеше да му помогне? Чувстваше се като в гробница, погребан жив.
В главата му нахлуха сто варианта за проникване, толкова много съжаляваше. Започна да хрипти, дишането му се сведе до свирещ звук, самите му алвеоли се бяха свили от хормоните на стреса. Когато бе малко дете, страдаше периодично от астма и никога не забрави неприятното чувство. Беше като да спринтираш и после да бъдеш принуден да дишаш през сламка. Въздух има, но недостатъчно и по някакъв начин недостигът изглежда по-мъчителен от пълната липса на въздух. Не се бе чувствал така от десетилетия.
По дяволите!
Успя да измине с мъка още около метър, плувнал в пот, кръвта бучеше в ушите му, налягането в гърдите му се увеличаваше. Като буболечка под пътечка. Изведнъж протегнатата му ръка напипа неравна повърхност. Решетка. В другия край. Натисна я и усети, че тя леко поддаде. Съвсем леко, но достатъчно да му вдъхне надежда. Бутна я силно с дланта си и я чу как тя падна и издрънча на пода.
Секунда по-късно се разнесе високо, пронизително бибиткане.
О, Исусе! — детекторът за движение се задейства още докато той беше заклещен в пъклената метална тръба. Бедрата го боляха от пълзенето. Звукът от алармата, ритмичен, безразличен, безкраен, се увеличаваше с всяко бибиткане. Не след дълго, без съмнение, бибиткането щеше да бъде заменено от постоянно виене и системата за сигурност щеше да се активира. Милиони имейли щяха да бъдат изтрити. Пътуването до тук щеше да е напразно. Последната му следа щеше да бъде унищожена.
Ако имаше достатъчно въздух в белите си дробове, щеше да изпищи.
Андреа Банкрофт потрепери, припомняйки си котешкия поглед на Райнхарт, безцеремонния начин на манипулиране на хората, които бяха под неговия строг контрол. Дарбата му да мами беше ужасяваща. Още по-страшна бе истинската му същност, в която тя успя да надникне, макар и малко. За него Белкнап беше инструмент, но и още нещо; той се бе съсредоточил болезнено върху човека, когото така ловко манипулираше. В същото време беше ясно, че се страхува от Генезис, не по-малко, отколкото тя и Тод.
Каква ли беше истинската причина за това? Защо тя беше тук?
Андреа Банкрофт се усети, че крачи напред-назад като животно в клетка, борейки се да не загуби надежда. Песимизъм на интелекта, оптимизъм на волята — това бе девизът на един от учителите по испанска литература, който някога й бе преподавал, стар боец, който почиташе комунистите и републиканците отпреди войната. Спомни си четиристишие от един испански поет, чиито творби тя трябваше да преведе:
El corazón es un prisionero en el pecho,
Encerrado en una jaula de costillas.
La mente es una prisionera en el craneo,
Encerrada detrás de placas de hueso…
Сърцето е заключено в гърдите
като затворник в клетка от ребра.
А разумът пък в черепа ми скрит е —
и той е в клетка, даже по-добра.
Стиховете нахлуха в спомените й, но не я утешиха. Един испански затворник поне знаеше, къде се намира затворът му. Тя нямаше представа къде е. Дали в Горен Ню Йорк? Твърде възможно. Беше разбрала, че не се намира в затвор; Райнхарт нарече мястото „манастир“ и тя подозираше, че той не го каза просто на шега. В изоставен манастир можеше да има множество килии като тази, които със съответни подобрения да направят бягството невъзможно. Не и за Тод вероятно. Но тя не беше Тод. За нея наистина бе невъзможно.
Читать дальше