Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Наивно е да говорим за страни. Моята надежда наистина беше да събера двете служби. Да ги слея, така да се каже. Защо да работим поотделно? Двамата с Пол стигнахме до извода, че е логично те да работят заедно като двете ръце на едно тяло. — Очите му погледнаха към момчето. — Като стана дума за това, няма да те лъжа. Ужасно съм шокиран от самоличността на Генезис. Не само дете чудо, но и блуден син. Предателят на масата. Непознатият до теб. Кой можеше да предполага.

Непознатият до теб. Белкнап се вгледа в Райнхарт. Майстор на измамата. Виртуоз на манипулирането. Каква ли част от живота му е била оркестрирана от Райнхарт? Залозите бяха твърде големи. Той погледна към пистолета, който остави на полукръглата масичка, и се прокле. Беше далеч от него и близо до Райнхарт. Не можеше да се доближи, щеше да предизвика подозрения.

— Ето го — викна Райнхарт към някого във фоайето и на врата се появи Пол Банкрофт.

Той изглеждаше така, сякаш го бяха вдигнали от леглото, което бе точно така, нахлузил набързо тениска и чифт зеленикави панталони. Държеше малък пистолет в дясната си ръка. Кокалчетата му бяха побелели.

— Запознай се с твоя враг — каза Райнхарт. — И нашия.

Възрастният философ се втрещи от изненада.

— Моят син — каза той задъхано.

— Съжалявам — отговори Райнхарт почти нежно. — Светото писание започва с Генезис, но завършва с Откровение. Това е нашето.

С обезумял поглед възрастният мъж се обърна към Райнхарт.

— Трябва да има някаква грешка. Не може да бъде!

— И въпреки това — настоя Райнхарт — има логика във всичко, не виждаш ли? Това обяснява как се е добрал до толкова много документи. Обяснява защо…

— Вярно ли е, Брандън? — избухна Банкрофт. — Брандън, кажи ми, вярно ли е?

Момчето кимна.

— Как можа да ми направиш подобно нещо? — Думите излязоха като гневен рев. — Как можа да съсипеш работата на моя живот? След всичките усилия да направим света по-добро място — организацията, планирането, грижите — а ти си седиш тук и ги съсипваш. За да си остане светът същият? Толкова много ли мразиш човечеството? Толкова много ли мразиш мен?

— Татко аз те обичам — каза тихо Брандън. — Не е това, което си мислиш.

Джаред Райнхарт си прочисти гърлото.

— Не е време за сантименталности. Ясно е какво трябва да се направи.

— Моля те, Джаред! — изкрещя ученият с посребрена коса. — Моля те, остави ни за малко.

— Не — каза непреклонно оперативният агент. — Само с няколко удара върху клавиатурата твоят син може да изпрати на комисията „Кърк“ достатъчно информация и да ни унищожи завинаги и безвъзвратно. Да унищожи всичко, на което си посветил живота си. Ти трябва да се ръководиш в момента от собствените си заповеди и предписания.

— Но…

Гласът на Райнхарт прозвуча вледеняващо.

— Ако не постъпиш сега съобразно собствените си правила, значи целият ти живот е бил измама. Най-голямото добро за най-много хора — това е цел, която не може да бъде компрометирана, както винаги съм казвал. Спомняш ли си на какво ни учеше? „Къде е магията на местоимението ето «мой»?“ Генезис е твой син, да, но това е само един живот. В името на проекта на твоя живот, в името на целия свят трябва да го отнемеш.

Пол Банкрофт повдигна малкия револвер в ръката си, която видимо трепереше.

— Ако предпочиташ, аз ще го направя — каза Райнхарт.

Брандън, все още седнал, се обърна и погледна баща си в очите. В погледа на Брандън имаше любов, решителност и разочарование.

— „Твоят път, не моят, Господи, колкото и да е тъмен.“

Момчето започна да пее с тънък глас. Сълза се отрони по бузите му. Белкнап разбра, че момчето плачеше за своя баща, не за себе си.

Белкнап заговори.

— Той иска да каже, че никой няма правото да се прави на Господ.

Погледна втренчено философа. Арогантност и самолюбие бяха изкривили неговия идеализъм в нещо чудовищно. Той всъщност не беше никакъв господ, а човек — при това човек, който очевидно обичаше своя син повече от всичко друго на света.

Видимо съкрушен, почти парализиран от покруса, Пол Банкрофт се обърна към Райнхарт.

— Слушай. Той ще проумее разума. Накрая ще го проумее. — След което заговори на сина си разпалено и с красноречие. — Мое дете, ти казваш, че всеки живот е свещен. Но това е езикът на религията, не на разума. Онова, което ние бихме казали, е, че всеки живот има стойност. Всеки живот трябва да се брои. А от това следва логично, че не трябва да се страхуваме да броим. Да броим живота на хората, които можем да спасим. Положителните последици от болезнени действия. Разбираш за какво говоря, нали? — Той говореше на достъпен език, защитавайки пламенно един мироглед срещу огромния скептицизъм в ясния поглед на детето. — Аз съм посветил живота си в служба на човечеството. За да направя света по-добро място. Да направя твоя свят по-добро място. Защото ти , сине мой, си бъдещето.