Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Брандън само поклати бавно глава.

— Понякога хората казват, че не желаят децата им да попадат в свят, в който има толкова много беди. През моя собствен живот имаше световни войни, геноцид, лагери за принудителен труд, глад, касапници, тероризъм — унищожаване на десетки милиони животи поради човешка ирационалност. Двайсети век трябваше да е най-великият, но се оказа векът с най-големи жестокости в историята. Не това е светът, който искам да ти завещая, скъпо мое дете. Това грешка ли е от моя страна?

— Моля те, татко — започна момчето.

— Със сигурност ти можеш да разбереш това — продължи Банкрофт, а очите му се навлажниха. — Моят син, моят красив син. Всичко, което правим, е логично, морално, оправдано. Целта ни никога не е била власт или величие. Нашата цел винаги е била благото на всеки. Не гледай на действията на групата „Тета“ като на нещо изолирано. Погледни ги като част от по-голяма програма. След като го направиш, ще започнеш да разбираш алтруизма, който я ръководи. Групата „Тета“ е алтруизъм в действие. — Банкрофт си пое дъх. — Да, понякога има кръв и болка. Както в хирургията. Ще забраниш ли на хирурзите да си вършат работата заради краткотрайните страдания, които могат да причинят? Тогава защо…

— Губим си времето — намеси се Райнхарт. — При цялото ми уважение, но ние не водим тази вечер семинар.

— Татко — каза спокойно Брандън, — наистина ли би оправдал причиняването на болка на един човек заради удоволствието на друг?

— Чуй ме…

— Истината е важна. Ти манипулираш хората и ги лъжеш, защото решаваш, че е в техен интерес. Но не е твоя работа. Когато лъжеш хората, им отнемаш нещо. Третираш ги като средства за постигане на някаква цел. Никой не ти е дал това право, татко. Ти не си Бог и трябва да приемеш, че можеш да сгрешиш, че твоите теории може да са грешни.

Райнхарт се закашля.

— Всеки живот е ценен — повтори Брандън.

— Моля те, дете мое — опита се да започне отново Пол Банкрофт.

— Аз наистина те обичам, татко — каза Брандън. Бузите му като ябълки и светлите му очи излъчваха странно спокойствие. — Но има неща, които едно човешко същество няма право да върши.

Възрастният философ заговори бързо.

— Брандън, ти не ме слушаш.

— Искам да кажа само, ами ако грешиш. Какво ще стане?

Очите на Банкрофт искряха.

— Брандън, моля те .

Но гласът на момчето бе ясен и спокоен.

— Ами ако винаги си грешил?

— Мой скъпи сине, моля те…

— Направи го — прекъсна го Райнхарт, погледна към Банкрофт със смразяващ поглед и размаха своя пистолет. Беше хладнокръвен, решителен, практичен. Собственото му оцеляване зависеше от отстраняването на Генезис. — Това е по твоите правила, Пол. Застреляй момчето. Или аз ще го направя. Разбираш ли ме?

— Разбирам те — каза д-р Банкрофт с тих глас. Той избърса сълзите си, вдигна малкия револвер, извъртя ръката си с оръжието на двайсет градуса надясно и натисна спусъка.

Червено петно цъфна върху бялата риза на Райнхарт, на няколко инча под гръдната му кост.

Очите на Райнхарт се разтвориха широко и с едно мигновено движение той повдигна пистолета си и отвърна на огъня. Райнхарт беше професионалист; куршумът проби челото на Пол Банкрофт и го уби моментално. Възрастният философ падна на килима.

Сподавен вик се изтръгна от гърлото на момчето. То бе пребледняло като платно, чертите му се изопнаха от болка. Райнхарт се обърна към него, а от пистолета му излезе малка струя дим.

— Не ми хареса това, което направих — каза високият мъж. — И много рядко се чувствам така. — Имаше нещо мокро в гласа му, гъгнещ звук и Белкнап осъзна, че течност изпълва бавно белите дробове на Райнхарт. Вероятно му оставаха петнайсет до двайсет секунди, преди да се задуши. — Отнех му живота, за да опазя мисленето му. Той би разбрал. А сега трябва да свърша онова, което той не можа.

Докато Райнхарт говореше, Белкнап скочи към Браднън и го закри с тялото си.

— Всичко свърши, по дяволите — викна Белкнап.

Чуха се стъпки в коридора.

Райнхарт поклати глава.

— Мислиш, че няма да те убия, така ли, Тод? Трябва да хвърлиш заровете, иначе не си в играта.

Очите му блестяха и гледаха разсеяно, движенията му бяха сковани и автоматични. Райнхарт стреля в посока на Белкнап. Белкнап усети болезнен удар в горната част на тялото си точно под ключицата. Тънката бронирана жилетка, която носеше под ризата си, предотврати пробива, но не го предпази от ударната сила на куршума. Няколко сантиметра по-нагоре и щеше да е смъртоносно. Инстинктите му подсказваха да залегне или да бяга. Но не можеше да го направи, без да застраши живота на момчето.