Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Андрюс Парт бе името на заместник-министъра. Според Генадий си струваше Белкнап да положи усилия да се запознае с него. Логиката бе елементарна. Магнатът, когото той търсеше, беше голям. Естония бе малка страна. Андрюс Парт поддържаше контакти с всички големи фигури от частния сектор в Естония — законни или незаконни. Никой не можеше да работи в малката балтийска република без връзки с високопоставени членове на правителството, увери го Генадий. Андрюс Парт нямаше как да не познава играчите; вероятно познаваше и човека, когото Белкнап търсеше. В мига, в който агентът насочи към него очи, вече бе почти сигурен, че е така. Обонянието на Хрътката — помисли си той.

Сега предстоеше по-трудната част. Белкнап се промъкна през тълпата, минавайки по скъпите килими и още по-скъпия паркет, докато се озова на няколко метра от заместник-министъра. Изражението му се отличаваше определено от любезните усмихнати физиономии, характерни за подобни приеми; той беше делови човек. За един политик изцяло мазната усмивка беше сигнал веднага да изчезва. Но Белкнап не можеше да бъде и неучтив. Лека хитра усмивка грейна на лицето му, когато се обърна към заместник-министъра.

— Уважаемият Андрюс Парт, ако не се лъжа — каза Белкнап.

Акцентът му бе загатнат, като на човек, който е учил английски като чужд език, но в елитни училища.

— Точно така — отвърна любезно министърът.

И все пак Белкнап можеше да се обзаложи, че бе заинтригуван. Това не беше събиране на хора, запознати с естонската политика, а и сериозното изражение на Белкнап не подхождаше за човек, който ходи на приеми да се забавлява.

— Странно, че не сме се срещали — каза внимателно Белкнап. Още едно подмятане, което щеше да увеличи любопитството на мъжа; беше изявление, което намекваше, че може да е имало повод да се срещнат. Върху физиономията на Парт пробягна любопитство, без съмнение за първи път тази вечер. — Помолиха ме да поправим този пропуск.

— Наистина? — Очите на естонеца не издаваха почти нищо. — И защо?

— Извинете. — Едва сега Белкнап подаде ръка с жест на благородник. — Роджър Деламейн. Очите на заместник-министъра започнаха да оглеждат салона. — От „Гринел интърнешънъл“ — добави многозначително Белкнап.

Името беше на изпълнителния директор на „Гренел“; ако естонецът го потърсеше, щеше да открие впечатляваща корпоративна биография без снимка.

— Гринел — повтори естонецът. Той погледна Белкнап с изражение, което казваше много. — Наистина. Да не би да развивате музикално поделение, а? — Бърза усмивка пробягна по лицето му. — Военна музика може би?

— Това е моята голяма страст — каза Белкнап, сочейки наоколо. — Естонската традиция на хорово пеене. Не бих пропуснал подобен случай.

— Тя ни изпълва с гордост — отговори автоматично Парт.

— Почитател съм и на други естонски традиции — каза бързо Белкнап. — Страхувам се, че съм тук не само заради аматьорските си интереси. Разбирате, нали? Такова е естеството на операциите на „Гринел“. Непредвидени, изненадващи поръчки. Те пристигат без предизвестие и директорите на компанията, като мен, трябва да се изтрепят от бързане, за да се справят.

— Бих искал да съм ви от полза, ако мога.

Усмивката на Белкнап беше безкрайно любезна.

— Вероятно ще можете.

След два часа взиране в дребния шрифт очите на Андреа вече пареха, а главата й се пръскаше. Борейки се със следобедната умора, тя успя да препише няколко колонки с цифри и дати върху малък лист хартия. Може би не означаваха нищо. А можеха и да означават нещо. Засега трябваше да разчита само на инстинкта си и да се заеме с по-задълбочено проучване, след като се завърне на планетата Земя. Погледна часа и веднага взе решение да прегледа архивите от април, когато умря майка й. Най-жестокият месец. Нейният най-жесток месец по-точно.

Архивираните корпоративни документи не съдържаха нищо свързано със смъртта на майка й. Тя се облегна на рафтовете, потънала в мисли, и огледа черните пластмасови кутии на отсрещната стена. С периферното си зрение усети някакво движение, обърна се и видя електрокар, който летеше срещу нея. Не трябваше ли да бибиткат? — помисли тя мимоходом, докато адреналинът нахлуваше в тялото й, и се премести от пътя на електрокара.

Електрическата кола обаче зави, следвайки нейното движение. Като че ли — беше невъзможно ! — водачът искаше да я бутне. Изпищя, след като видя, че мъжът в електрокара имаше шлем на моторист и маска на лицето. Видя собственото си отражение заедно с образа на ужаса, който изпитваше. В последния момент тя подскочи високо, колкото можа, с пълна сила и се хвана за един от високите рафтове, издърпа тялото си нагоре и избягна удара. О, Господи!