Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Това бе вечерта, когато фалшивата връзка на Белкнап с нюйоркския хор се оказа ценна. Въпросната вечер в резиденцията на президента бе организиран прием в чест на участниците в международния хоров фестивал. Нюйоркският щатски хор бе сред групите, които щяха да участват в концерта след приема. За високопоставените естонски министри присъствието бе задължително. За Белкнап смътно набелязаният план щеше да стане конкретен.

Капнал от малкото сън и тежката храна, Белкнап се довлече последен до автобуса, който щеше да откара хористите в двореца Кадриорг на улица „Вайзенберги“ в северен квартал на града. Седна до млад мъж с червена коса, очи на малко кученце и безгрижна усмивка, който до безкрай повтаряше думите „нежен като стих, твърд като стомана“, натъртвайки н-то и т-то с такава сила, че от устата му излизаха пръски слюнка. Зад него две алта пееха естонския национален химн.

Белкнап носеше като всички останали карта с логото на нюйоркския щатски хор. Той се съсредоточи в опит да се слее с тях, възприемайки същото леко замаяно, леко отнесено изражение, което всички те имаха, да не говорим за усмивките им, от които на човек му настръхваше косата.

Паркът около двореца „Кадриорг“ като повечето бляскави забележителности в Естония беше наследство от Петър Велики: руска пищност в края на руското господство. Много от павилионите бяха превърнати в музеи и концертни зали, а основната част от двореца беше официална резиденция на президента и се използваше при държавни поводи, а за естонците международният хоров фестивал със сигурност бе такъв повод. Най-голямата сграда беше на два етажа — два изключително големи етажа, барокова фантазия от бели пиластри върху червен камък. Точно върху едно възвишение в подобен, но по-опростен стил се намираше президентският дворец, построен през 1938 годината, в която въпреки мрака, паднал над Европа, Естония смяташе, че е на прага на нова зора. Новоприетата конституция обещаваше да гарантира демократичните свободи след четири години диктатура; тя обаче не изкара и до края на годината. Нито отчаяните опити за опазване на балтийския неутралитет. Сградата е символ на илюзорни надежди, мислеше си Белкнап, и сигурно затова бе толкова красива.

Пред двореца имаше импровизиран вестибюл, покрит с навес, представящ онова, което минаваше за сигурност в Талин. Видя Калвин Гарт да разговаря със служител от сигурността в син костюм и да му показва документи. После членовете на хора бяха пуснати. Белкнап се увери, че картата му е на видно място, преди да се вмъкне заедно с останалите. Макар че бе поне с десет години по-възрастен от всички хористи, той измитира типичната замечтана усмивка и не го спряха за допълнителна проверка.

Фоайето бе богато украсено със сложни гипсови орнаменти, които приличаха на скулптури. Той се спогледа с младите мъже и жени от хора и на лицето му се изписа възхищение. Банкетната зала, предвидена за приема, вече бе препълнена, забеляза той с облекчение. Приближавайки се към една от стените, за да разгледа уж портрет на императрица Екатерина, свали картата от сакото си. Това бе най-сложната част — да пристигне с една самоличност и бързо да приеме друга.

Не беше кой да е. Сега беше Роджър Деламейн от „Гринел интърнешънъл“. Замени сълзливата усмивка на физиономията си с изражение на леко надменна подозрителност и бързо се огледа наоколо. Макар че предварително разучи лицата на естонските ръководители, той все пак трябваше да се увери, че ги е запомнил. Президентът се различаваше лесно: с гъсти вежди и грива от сребристобяла коса, той беше модел за държавен глава с церемониални функции, добре образован човек, който притежаваше дар слово. Той се ръкуваше със заучено ръкостискане и усмивка, а както Белкнап забеляза, истинският му талант бе способността му да се отделя от гостите. Президентът трябваше да се отдели от един гост, за да поздрави друг, което правеше бързо, незабележимо, след като разменяше по няколко думи, което не позволяваше да се стига до задръстване. Белкнап се доближи още. Безсмислените въпроси се приемаха като остроумие или в зависимост от тона, с който бяха зададени, като умни разсъждения, които президентът вземаше присърце. Ръкостискане, поглед, усмивка, отстъпване. Ръкостискане, поглед, усмивка, отстъпване. Този човек беше виртуоз; естонският парламент не беше сгрешил, издигайки го на поста.

Премиерът като повечето членове на своя кабинет беше облечен в тъмносиньо. Не толкова сръчен като президента, той кимаше с прекален ентусиазъм, докато разговаряше с някаква едра жена — без съмнение светило в музикалния свят. През всичкото време той хвърляше отчаяни погледи към своите помощници. Министърът на културата — мъж със суетен вид и сякаш подчертани с грим вежди — разговаряше разпалено с група западни граждани и явно им разказваше някакъв анекдот, защото периодично избухваше в смях. Мъжът, когото Белкнап търсеше — заместник-министърът на търговията — имаше съвсем различен вид. Чашата в ръката му с парче лимон върху ръба явно не съдържаше нищо по-силно от сода. Очите му бяха малки, сгушени под изпъкналото чело. Той не разговаряше, а кимаше и отделяше съвсем малко време на групите.