Майкъл Добс - Къща от карти

– Но защо? И защо Ъркарт? Изглежда като някакъв самотник, аристократ, патриций, старомодник, не мислиш ли?

– От типа силни, мълчаливи мъже.

– Но не е част от отбора, няма голям фен клуб.

– Може би това е идеята, Джони. Не се набива на очи. Никой не го мрази достатъчно, за да агитира против него, не и както правят със Самюъл.

Тя се обърна към него, дъхът й правеше спирали от мъгла във вечерния въздух.

– Знаеш ли, той може да се вмъкне през центъра, докато другите се избиват един друг. Ландлес може и да е избрал победител.

– Значи мислиш, че той ще се кандидатира?

– Сигурна съм.

– Как можеш да бъдеш сигурна?

– Аз съм политически репортер. Най-добрият. Но...

– Студеничко е вън от палатката, нали?

– Загубих работата си, Джони, не любопитството си. Мисля, че се случва нещо по-голямо, отколкото някой може да си представи. По-голямо от Ландлес, много по-голямо от съсухрения пенис на редактора ни. Твърде голямо и за „Кроникъл“.

– Какво имаш предвид?

– Удуърд и Бърнстийн 25?

– Те все пак имаха вестник, който да печата материалите им, Мати.

– Написаха и книга.

– Ти ще пишеш книга?

– Може би.

– Това ли да кажа на Грев?

– Само ако мислиш, че наистина ще го ядоса.

25 Боб Удуърд и Карл Бърнстийн – журналистите от вестник „Уошингтън поуст“, които между 1972 и 1976 разкриват аферата „Уотъргейт“, което в крайна сметка води до оставката на президента Ричард Никсън.

Колкото по-нагоре се качва котката по дървото, толкова по-отвисоко ще падне. Така е и с политиците, само че те не падат на краката си.

Вторник, 16 ноември

Ще го направи. Няма да го направи. Новините на следващия ден бяха подвластни на въпроса дали Ъркарт ще се кандидатира. Медиите толкова се бяха надъхали, че щяха да бъдат много разочаровани, ако не го направи, но до ранния следобед той все още се покриваше.

Това важеше и за Роджър О’Нийл. Предния ден Мати се беше обадила в щаба на партията, за да поиска официална информация относно компютърната система, абонаментите за печатни материали и счетоводните процедури, само за да открие, че Спенс е бил напълно прав за това, че контактът с медиите е забранен на целия персонал, докато трае кампанията. Можеше да говори само с пресцентъра, но явно никой там нямаше време или желание да говори с нея.

– Да разбирам ли, че правите проверка на разходите ни – предположи гласът от телефона. – За печатни материали? В момента сме лекичко затрупани до ушите с един избори, Мати. Обади се след няколко седмици.

Тя опита да се свърже с кабинета на О’Нийл и я прехвърлиха към Пени Гай.

– Здрасти, Мати Сторин е от „Кроникъл“ – каза тя и почувства само леко парване от лъжата си. – Виждахме се няколко пъти на конференцията, помниш ли?

– Да, Мати. Как мога да помогна?

– Чудех се, знам, че е без предупреждение и така нататък, но се чудех дали може да дойда утре сутрин по някое време да се видя набързо с Роджър.

– О, Мати, съжалявам, но той обича да държи сутрините си свободни, за да наваксва с документацията за вътрешните срещи.

Това беше лъжа, която все по-често й се налагаше да използва, откакто графикът на О’Нийл започна да става все по-впечатляващо непредвидим. Тези дни той рядко идваше в офиса преди един на обяд.

– Ох, много се надявах...

– За какво става въпрос?

– Имам някои идеи и искам да ги обсъдя с него. Относно изведнъж появилия се интерес на Чарлз Колингридж към политически материали. И адреса на Прейд Стрийт.

Имаше пауза и някакъв шум, сякаш Пени се разсея или изпусна слушалката.

– Ще ти звънна обратно – каза тя и прекъсна връзката.

Пени беше очаквала притеснението, породено у нея от обаждането на Мати, да се превърне във вулкан от паника, когато се обади на О’Нийл, но той беше изненадващо самоуверен.

– Тя не знае нищо, Пен – настоя той. – Така или иначе чух, че е забъркала някакви каши във вестника. Не е проблем.

– Но какво знае тя все пак, Родж?

– Откъде да знам, мамка му? Викни я да видим.

– Родж?

– Да не мислиш, че съм загубил чара си, Пен? Тя е просто някакво момиче!

Тя се опита да каже, че идеята е глупава, че трябва да е внимателен, но той не искаше и да чуе. Не искаше да чува и за сутрешни срещи, затова Мати бе поканена за следващия следобед.

Пени обичаше О’Нийл, но чувствата й го правеха твърде близък за нея. Тя мислеше, че той е стресиран, че работи прекалено много, че страда; не виждаше изпържващите мозъка ефекти на кокаина. Той държеше О’Нийл хиперактивен в малките часове на нощта, не го оставяше да заспи, докато каскада от успокоителни лека-полека надвият кокаина и го пратят в забвение, от което рядко се връщаше преди обед, а понякога и по-късно. Затова тя се чувстваше все по-объркана и засрамена, докато Мати седеше и чакаше О’Нийл. Той беше обещал да дойде навреме, но часовникът на стената цъкаше безмилостно, а способностите на Пени да измисля нови и нови оправдания изчезваха под вътрешната й озадаченост от неговото перчене пред хората и отчаянието насаме, необяснимото му поведение и нерационалните му изблици. Тя донесе още една чаша кафе на Мати.