Майкъл Добс - Къща от карти

Този следобед отиде до Камарата на общините, за да потърси Ъркарт. Името му беше навсякъде, основното ястие на деня, но той се оказваше неоткриваем и не отговаряше на обажданията й. По чиста случайност почти се блъсна в него, като слизаше по едно от извитите стълбища на централното лоби. Той се изкачваше с широки крачки по мраморните стъпала с жизнеността на младеж и тя бе толкова изненадана, че почти се подхлъзна. Той се пресегна, хвана я под ръка, върна равновесието й, дръпна я леко настрана.

– Я, Мати, колко приятно.

– Опитвах се да се свържа с теб.

– Знам. Аз те отбягвах – той се засмя на собствената си жестока откровеност. – Не се обиждай, крия се от всички. Покривам се. За момента.

– Ще се кандидатираш ли? Аз мисля, че трябва.

– Наистина не бих могъл да коментирам, Мати, знаеш това, дори пред теб не мога.

– Тази вечер? Може ли да дойда?

Очите им се срещнаха. И двамата знаеха, че не става дума само за професионално виждане. Чак сега той пусна ръката й.

– Г-жа Ъркарт ще е там. Трябва да прекарам малко време с нея.

– Разбира се.

– Също така подозирам, че отпред ще има десетки фотографи, чакащи да хванат кой влиза и кой излиза.

– Да, извинявай, колко глупаво от моя страна.

– По-добре да тръгвам, Мати.

– Надявам се... – тя прехапа устни.

– Да? Какво се надяваш, Мати?

– Надявам се да спечелиш.

– Но аз още не съм се кандидатирал дори.

– Ще го направиш, Франсис.

– Откъде можеш да знаеш?

– Нека го наречем женска интуиция.

Отново този дълъг, проникващ поглед, но този път не беше чисто професионален.

– Аз съм голям почитател на тези качества, Мати.

Тя отвърна на погледа му.

– Но трябва да вървя. Ще чакам с нетърпение да се видим пак.

И той изчезна.

Приливът идваше бързо и дървената платформа, която беше част от кея на Чаринг крос, се люлееше нагоре-надолу от течението. Беше ранна вечер, но мракът вече се сгъстяваше; хладният бриз, който беше започнал пътуването си някъде в Северно море и беше минал нагоре по устието на реката, сега се увиваше около глезените й. Мати пристегна палтото си и пъхна ръце в джобовете. С облекчение видя задаващото се частно речно такси на „Кроникъл“. То прекарваше служителите от печатницата надолу по реката към по-централните части на столицата. С него Мати ходеше от редакцията до Уестминстър. Сега Крайевски бе поискал да се видят, за да й предаде нещо.

– Грев казва, че трябва да се върнеш – каза Крайевски, като слизаше по малкото подвижно мостче на лодката.

– Аз напуснах.

– Той знае това. Цялата скапана редакция те чу. Чудехме се как издържаха пантите на вратата му.

Тонът му беше лек, опитваше се да бъде забавен.

– Така де, твърди, че иска да се върнеш дори ако ще е само за да изработиш тримесечното си предизвестие.

– Предпочитам да умирам от студ тук – каза тя, обърна се и тръгна.

– Точно така ще стане, ако не работиш, Мати – той я хвана за ръкава, за да я спре. – Изкарай тези три месеца.

– В отдел „За жената“! – Тя изсумтя с презрение.

– Използвай вестника като база да намериш нещо друго. Грев каза, че няма проблем с това.

– Той иска да ме контролира.

– Аз искам да те виждам.

Думите му увиснаха помежду им.

– Както ти искаш, Мати. Да го караме бавно, да видим какво ще стане. Освен ако не можеш да ме понасяш, разбира се.

– Не, Джони, не е това.

– Тогава какво...?

Тя тръгна отново, но този път бавно. Разходиха се по бреговата алея, опасваща виещите се объркващи завои на реката с облените в светлина фасади на Фестивалния център и сградите на Парламента на другия бряг.

– А какво мислиш за всичко това с Ъркарт? – попита той накрая, мъчейки се да намери някаква обща тема.

– Изключително. И вълнуващо.

– Като месия на бял кон, който идва да ни спаси.

– Месиите не яздят коне, глупчо, а магарета.

Двамата се засмяха, атмосферата се разведри. Той се приближи, тя го хвана под ръка и те нагазиха в натрупани от вятъра листа под чинарите.

– Защо вестникът пусна такъв материал – попита тя.

– Не знам. Грев просто дойде късно вчера и без да каже нищо, обърна цялото издание надолу с главата и извади редакционния коментар за първа страница от задния си джоб. Без предупреждение, без обяснение. Но май доста интерес предиз-вика. Може пък да е уцелил все пак.

Мати поклати глава.

– Не мисля, че заслугата е на Грев. За да позиционираш вестника по такъв начин, се искат топки, а на него оная му работа се е свила чак навътре. Не, това може да идва само от едно място: от кабинета на нашия – твоя! – любим работодател. Последния път като се намеси, се опитваше да детронира Колингридж; сега се опитва да даде короната на някой друг.