Майкъл Добс - Къща от карти

– Повече отколкото на теб ще ти се наложи.

– Или повече, отколкото ще имам възможност – прошепна Колингридж.

Той потърси вдъхновение в премъдрия поглед на Ъркарт. Изведнъж Колингридж се разсея, слънцето проби есенните облаци и изпълни стаята със светлина. Сякаш това му даде надежда. Животът щеше да продължи.

– Поканиха ме тези копелета от „Седмичен обзор“ . Искат да участвам тази неделя и да представя своята гледна точка, за баланс.

– Имам им доверие, колкото на гнездо влечуги.

– Въпреки това мисля, че трябва да се представя, и то добре! Обещаха, че няма да се занимаваме повече от десет минути с тъпотиите на „Обзървър“, останалото време ще бъде за политически теми и амбициите ни за четвъртия мандат. Така ще накарам хората да вдигнат малко поглед от помията. Какво мислиш?

– Аз ли какво мисля, г-н Министър-председател? Като Камшик не ми плащаш, за да мисля.

– Знам, че те разочаровах, Франсис, но в момента не мога да се сетя за по-добър човек от теб в обкръжението си. Когато всичко това свърши, обещавам, че ще получиш това, което искаш.

Ъркарт кимна бавно в знак на благодарност.

– Ти би ли го направил? Ако беше на мое място? – настоя Колингридж. – Фреди Редфърн казва, че е твърде опасно.

– Понякога бездействието също е опасно.

– Тоест?

– В такива моменти, когато залозите са толкова високи, вярвам, че един мъж трябва да следва сърцето си.

– Отлично! – възкликна Колингридж, като плесна с ръце. – Радвам се, че мислиш така. Защото вече приех.

Ъркарт кимна одобрително, но изведнъж министър-председателят изпсува. Гледаше ръцете си. Химикалката беше протекла. Ръцете му бяха изцапани, покрити с мастило.

Пени Гай беше очаквала обаждане от Патрик Ултън. Някак си беше намерил номера на пряката линия и беше звънял няколко пъти, за да я покани да се срещнат пак. Беше настоятелен, но и тя беше категорична. Това на конференцията беше единичен случай, макар че трябваше да признае, че той беше забавен и забележително атлетичен за възрастта си. И все пак беше грешка, макар че беше и спомен, който не вреди на никого. Но този път обаждането беше от Ъркарт, който искаше да говори с шефа й. Тя го свърза и след секунди вратата на кабинета на О’Нийл бе внимателно затворена.

След няколко минути Пени чу как Роджър повишава тон, но не успя да долови за какво се разкрещя. А когато лампичката на заетата линия изгасна, за да покаже, че разговорът е приключил, от офиса на О’Нийл не се чу никакъв звук. Тя се поколеба няколко минути, но провокирана от смесица от любопитство и загриженост, почука леко на вратата и отвори внимателно.

О’Нийл седеше на пода в стаята, опрял гръб в ъгъла на двете стени. Държеше главата си в ръце.

– Родж...?

Той вдигна поглед, стреснат, очите му бяха пълни с хаос и болка. Гласът му грачеше, а речта му беше странно разчленена.

– Той... ме заплаши, Пен. Копелето... ме заплаши. Каза, че ако аз не... той ще... Трябва да подменя файла...

Тя коленичи до него, притисна главата му към гърдите си. Никога не беше го виждала такъв.

– Какъв файл, Родж? Какво трябва да направиш?

Той опита да поклати глава, не искаше да отговори.

– Нека ти помогна, Родж. Моля те.

Той вдигна рязко глава, изражението му беше налудничаво.

– Никой не може да ми помогне!

– Нека те закарам вкъщи – каза тя и се опита да го вдигне от пода.

Той я избута.

– Махни се от мен – извика той. – Не ме пипай!

Тогава видя болката в очите й и част от огъня в него сякаш поутихна. Сви се в ъгъла като малко дете, като криеше лицето си от срам.

– Свършено е с мен, разбираш ли? Край. Нищо не можеш да направиш. Никой не може. Махни се.

– Не, Родж...

Но той я блъсна толкова грубо, че тя падна назад.

– Майната ти, малка кучко! Просто... се махай.

Разплакана и объркана, тя се изправи на крака. Той отново скри лицето си от нея, не искаше да говори. Тя излезе. Чу как вратата бе затръшната след нея и заключена отвътре.

18 Индийско ястие от ситно накълцано месо или зеленчуци, мариновани в смес от подправки.

19 На 12 октомври 1984 член на ирландската радикална партия ИРА залага бомба с часовников механизъм в Гранд хотела в град Брайтън с цел покушение върху тогавашната министър-председателка Маргарет Тачър и нейния кабинет. Тя се измъква без нараняване, но петима загиват, 31 са ранени. Денис Тачър е съпругът на Маргарет.

В прахоляка от експлодирала амбиция залезът е още по-красив. А аз обичам да се разхождам вечер.