Майкъл Добс - Къща от карти

В това бурно море Хенри Колингридж започна да усеща как се носи по вълните, а връзката му с мъдрия и хитър председател на партията беше отрязана. Нямаше конкретна причина да не вярва на Уилямс, разбира се, но постоянните брътвежи на медиите относно разрив помежду им започнаха да превръщат в реалност това, което преди беше просто една безотговорна клюка. Недоверието е въпрос на усещане, а не на фактология. Гордият и застаряващ председател смяташе, че не може да предложи съвет, ако не му бъде поискан, но Колингридж прие мълчанието му като доказателство за неговата нелоялност.

Сара отиде да посети Чарли и се върна късно вечерта много депресирана.

– Той изглежда ужасно, Хенри. Не бях забелязала колко се е поболял с всичкия този алкохол. Докторите казват, че е бил напът да се съсипе до смърт.

– Аз съм виновен – промълви Хенри. – Можех да го спра. Само ако не бях толкова зает... Той каза ли нещо за акциите?

– Нищо не му се разбира, само повтаря: „Педесет хиляди? Какви педесет хиляди?“. И се закле, че не е стъпвал в турска банка.

– Мамка му!

– Скъпи... – тя прехапа устната си, трудно й беше да каже думите. – Дали е възможно...?

– Дали е виновен? Наистина не знам. Но какъв избор имам? Трябва да е невинен, защото, ако наистина е купил тези акции, само глупак би повярвал, че аз не съм му казал да го направи. Ако Чарли е виновен, аз потъвам с него.

Тя стисна тревожно ръката му.

– Не може ли да кажеш, че Чарли е болен, че не знае какво прави, че някак си... е намерил информацията, без ти да знаеш...

Опитът й да измисли оправдание увисна. Дори на нея не й звучеше достоверно.

Той я прегърна, притисна я в ръцете си, успокоявайки я със силата на тялото си по начин, който думите му не можеха. Целуна челото й и усети топлината на сълзите й на гърдите си. Той също можеше да се разплаче всеки момент и не се срамуваше от това.

– Сара, няма да бъда този, който ще довърши Чарли. Бог ми е свидетел, че той самият доста се постара да се съсипе, но все пак аз съм му брат. Винаги ще бъда. Този път или ще оцелеем, или ще потънем, ако трябва. Но каквото и да става, ще го направим като семейство. Заедно.

За Мати партийната конференция беше шест седмици тичане и безсъние и беше чакала с нетърпение малко почивка. Но един дълъг уикенд се оказа предостатъчен. Колкото и екзотични чилийски вина да пиеше, колкото и стари филми да гледаше, мислите й все се връщаха към работата. И към Колингридж. И Ъркарт. И Престън. Особено Престън. Беше взела едно руло шкурка и стържеше дограмата в апартамента си, но това не й помагаше да се разсее, колкото и да опитваше да си го изкара на старата боя. Пак беше адски ядосана на редактора си.

В 9:30 на следващата сутрин тя се озова обратно в офиса, пуснала корени в кожения фотьойл пред кабинета на Престън; чакаше в засада. Този път нямаше как да я отреже, като просто затвори телефона. Но и това не помогна.

Беше чакала почти час, когато се показа секретарката му и я погледна извинително.

– Съжалявам, Матс, шефът току-що се обади, че има среща навън и няма да дойде преди обяд.

Светът сякаш организираше заговор против Мати, всичко вървеше наопаки. Искаше й се да изкрещи и беше напът да го направи. Тогава се появи Джон Крайевски, избрал точния момент също да потърси редактора.

– Не знаех, че си на работа днес, Мати.

– Не съм. Поне не задълго.

Тя стана, за да си тръгне. Крайевски стоеше сконфузено; често му се случваше в нейно присъствие – харесваше я твърде много, за да е спокоен около нея.

– Виж, Мати, сто пъти тръгвах да ти се обадя от миналата седмица насам, но...

– Но какво...? – попита остро тя.

– Май ме беше страх да не ми отхапеш главата.

– Тогава си... – тя се поколеба, искаше й се да му отвърне, че е бил прав да мисли така, но се възпря. Не беше виновен той. Гласът й омекна. – Тогава си постъпил мъдро.

Откакто жена му беше загинала в пътен инцидент преди две години, Крайевски беше загубил в голяма степен самочувствието си както спрямо жените, така и спрямо професионалните си способности. Той беше можещ човек и оцеляваше, но предпазната обвивка, в която се криеше, вече леко се пропукваше. Няколко жени бяха проявили интерес към него, привлечени от високата му фигура със слаби, но широки рамене и тъжните му очи, само че той искаше повече от симпатия и секс от съжаление. Искаше нещо, някого, който да го разтърси и да върне вълнението в живота му. Искаше Мати.

– Искаш ли да поговорим, Мати? Може да вечеряме някъде? Далеч от всичко това – той посочи към кабинета на редактора с раздразнение.