Майкъл Добс - Къща от карти

– Ами? – Крайевски надигна бирата и използва възможността да огледа Мати още веднъж над ръба на бутилката.

Той все повече мислеше за друго, докато тя все повече се вживяваше в историята.

– Виж, нямаше как Грев да скалъпи тази история без моя текст, а аз нямаше как да го напиша без подхвърления лист с проучването. Ти може и да вярваш на съвпадения, но според мен има още някой, някой вътре в партията, който нарочно пуска информация към медиите и дърпа конците.

– Какво? Имаш предвид и другите случаи с изтекла информация след изборите?

– Ами да!

Тя допи бирата си триумфално. Адреналинът блъскаше в кръвта й. Ето това щеше да бъде нейният пробив. Затова беше дошла на юг, в Лондон.

– Джони, прав си!

– Така ли?

Той беше озадачен. Беше изгубил нишката от последната бира насам.

– Определено не е сега моментът да хвърлям пешкира и да се отказвам. Ще стигна до дъното на това дори ако трябва да убия някого. Ще ми помогнеш ли?

– Ако това искаш, разбира се.

– Ама не така унило.

– Просто... – той събра смелост. – Нали помниш, като каза, че ще ми откъснеш топките, ако не ти разкажа всичко?

– Да, но ти ми каза.

– Може ли все пак да го направиш?

– Имаш предвид... – да, тя виждаше в очите му, че това има предвид. – Джони, не обичам офисни романси.

– Романс? Кой ти говори за романтика? И двамата изпихме твърде много бира за това. Засега не очаквам повече от доброто старо чукане.

Тя се засмя.

– Мисля, че и на двамата ще ни дойде добре – настоя той.

Тя още се смееше, като излизаха от ресторанта, хванати за ръце.

Изявлението от Даунинг Стрийт – или по-скоро брифингът – не беше официално съобщение за пресата, а се състоеше от няколко думи на прессекретаря Фреди Редфърн и беше просто.

– Министър-председателят никога не е давал на брат си каквато и да било конфиденциална търговска информация, до която има достъп правителството. Никога не са говорили за компанията „Ринокс кемикъл“. Братът на министър-председателя е в крайно тежко състояние и в момента е под медицинско наблюдение. Лекарите му твърдят, че не е в състояние да дава интервюта. Но мога да ви уверя, че той категорично отрича да е купувал акции на „Ринокс“, да е регистрирал фалшив адрес в Падингтън или да е замесен в каквото и да било от този сорт. Това е всичко, което мога да кажа за момента. И това е цялата официална информация, която ще получите.

– Хайде де, Фреди – заяде се един от събралите се репортери, – няма да ви се размине само с това. Как, за Бога, ще обясниш статията в „Обзървър“, ако братя Колингридж са невинни?

– Не мога да я обясня. Може би объркана самоличност, може би става дума за друг Чарлз Колингридж, откъде да знам? Но познавам Хенри Колингридж от много години, също както вие познавате мен, и знам, че той е неспособен да извърши подобно нещо, да падне толкова ниско. Човекът е невинен. Имате думата ми за това!

Той каза последното с категоричността на професионалист, като заложи репутацията си до тази на своя началник, и уважението на кулоарните кореспонденти към един от бившите им колеги спаси този мач за Колингридж – едва-едва.

„Невинни сме!“ крещеше първа страница на вестник „Дейли мейл“ на следващия ден. Тъй като никой не беше успял да изрови нова уличаваща информация, повечето от останалите вестници последваха същия пример. За момента.

– Франсис, ти си единственото усмихнато лице, което виждам напоследък.

– Хенри, положението ще се подобри. Обещавам. Хрътките ще се разпръснат, като загубят дирята.

Седяха в залата на Кабинета, около тях по кафявото сукно на масата бяха разхвърляни вестници.

– Благодаря ти за лоялността, Франсис. Това точно сега означава много за мен.

– Бурята отминава.

Но министър-председателят поклати глава.

– Иска ми се да беше така, но и двамата знаем, че това е само затишие – той въздъхна. – Не знам на каква подкрепа мога да разчитам сред колегите.

Ъркарт не оспори твърдението.

– Не мога да си позволя да избягам. Трябва да им дам нещо, за което да се хванат, да покажа, че нямам какво да крия. Време е отново да поема инициативата.

– Какво смяташ да правиш?

Министър-председателят седеше тихо на мястото си, като дъвчеше края на една химикалка. Той вдигна поглед към надвисналия образ на Робърт Уолпоул, най-дълголетния му предшественик на поста, който го гледаше от масления портрет над мраморната камина.

– Колко ли скандали и кризи е преживял той, а, Франсис?