Майкъл Добс - Къща от карти

Колингридж знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спре това насилие над репутацията на брат му и да осъди неморалните и подмолни методи, използвани в предаването, но устата му беше пълна с пустинен пясък и докато се мъчеше да намери думи, в студиото се разнесе звук от запис на телефонен разговор.

– ... да потвърдите адреса, който имаме за г-н Колингридж, и ще му занесем пратката веднага.

– Само минутка, ако обичате – чу се любезен млад глас. – Отварям го на монитора.

Чу се звук от щракане по клавиатура.

– А, ето. Чарлз Колингридж, 216 Прейд Стрийт, Падингтън, Лондон.

– Благодаря. Благодаря много. Чудесна работа ми свършихте.

Водещият отново се обърна към Колингридж.

– Как ще коментирате, г-н Министър-председател?

Министър-председателят се взираше мълчаливо пред себе си и се чудеше дали сега е моментът да излезе от студиото.

– Разбира се, ние приехме много сериозно вашето обяснение, че може да е случай с объркана самоличност, да става дума за друг Чарлз Колингридж.

Колингридж искаше да изкрещи, че това не е неговото обяснение, че е просто импровизирано предположение от неговия прессекретар, но водещият вече беше готов да продължи, отрязвайки всички пътища за спасение.

– Знаете ли колко човека с името Чарлз Колингридж има в телефонния указател на Лондон, г-н Министър-председател?

Колингридж не отговори, седеше мрачен, с пепеляво лице.

– Чудя се дали ви е интересно да разберете, че няма други хора с това име в указателя за Лондон. Нещо повече, от британския телеком ни казаха, че има само един записан Чарлз Колингридж в цяла Великобритания. И това е брат ви, г-н Министър-председател.

Отново пауза, приканваща към отговор, но такъв не последва.

– Тъй като, изглежда, става дума за злоупотреба с вътрешна информация, запитахме и „Ринокс кемикъл“, и Министерството на здравеопазването дали Чарлз Колингридж е работил за тях. От „Ринокс“ казаха, че нито те, нито техните дъщерни фирми са имали такъв служител. От пресцентъра на Министерството на здравеопазването бяха малко по-необщителни и обещаха да се свържат по-късно, но не го направиха. Обаче от офиса на профсъюза ни оказаха повече съдействие. Те също потвърдиха, че няма записан служител на име Колингридж в което и да било от всичките петстотин и осем бюра на министерството в цялата страна.

Водещият събра листовете пред себе си.

– Явно са имали Мини Колингридж, която е работила в бюрото в Ковънтри до преди две години, но после заминала за Ямайка.

Лъвът се усмихна и щракна с челюсти. Колингридж виждаше Сара встрани от подиума. Сълзи се стичаха по бузите й.

– Г-н Министър-председател, наближава краят на предаването. Има ли нещо, което искате да кажете?

Колингридж седеше и гледаше Сара, искаше му се да се затича и да я прегърне, да я излъже, че няма нужда да плаче, че всичко ще бъде наред. Все още седеше безмълвен в стола, когато зловещата тишина в студиото бе нарушена от музикалната шапка за края на предаването.

Това беше краят.

Когато се върна на Даунинг Стрийт, Колингридж отиде право в залата на Кабинета. Влезе сковано, огледа с уморен поглед стаята. Обиколи бавно масата, толкова красноречиво оформена като ковчег, като влачеше пръста си по кафявото сукно, спря в далечния край, където първоначално беше седял като най-младия член на Кабинета. Струваше му се много по-отдавна от изминалите десет години, сякаш в друг живот.

Когато стигна сегашния си стол в средата на масата, под взора на великия Уолпоул, той се пресегна към единствения телефон в стаята, сложен до попивателната пред мястото му. Телефонната централа на Даунинг Стрийт беше легендарна институция, позната просто като „суич“ 20, а телефонистките сякаш притежаваха магията на вещици, която им помагаше да се свържат с всеки по всяко време.

– Дайте ми министъра на финансите. Моля.

Отне по-малко от минута и министърът беше на линията.

– Колин, гледа ли го? Колко лошо ще реагират пазарите?

Министърът даде засрамен, но честен отговор.

– Кръв и урина, а? Ще видим. Ще държим връзка.

После Колингридж говори с външния министър.

– Какви ще са вредите, Патрик?

– Ами откъде да започна , Хенри? От години се мъчим да затворим устите на приятелите ни в Брюксел. Сега ще ни се смеят.

– Поправимо ли е?

Дълга пауза от другата страна.

– Толкова зле, а?

– Съжалявам, Хенри.

За един кратък момент Колингридж помисли, че мъжът отсреща наистина съжалява.