Майкъл Добс - Къща от карти

Той отговори от слушалката в гаража, като избърса внимателно ръцете си в омаслен парцал.

– Франсис Ъркарт на телефона.

– Камшик, моля, изчакайте, свързвам ви с министър-председателя – инструктира го женски глас.

Гласът, който заекваше по телефона, бе почти неузнаваем. Беше изтънял, несигурен, изтощен.

– Франсис, страхувам се, че имам лоши новини. Обадиха ми се от „Обзървър“. Копелета гадни. Казват, че ще пуснат някакъв материал утре. Не мога да обясня, но твърдят, че брат ми Чарлз е купувал акции на компании, като е ползвал вътрешна информация – правителствена информация. Спечелил бил много пари. Казват, че имат доказателства – банкови извлечения, брокерски разписки, всичко. Купил е акции на „Ринокс“ за почти 50 000 паунда, така казват, и то само няколко дни преди да одобрим новото им лекарство. Продал ги няколко дни след това на сериозна печалба. Всичко това направил с фалшив адрес в Падингтън. Така казват. Ще го публикуват на първа страница.

Колингридж млъкна изтощен, сякаш нямаше сили да продължи.

– Франсис, всеки ще реши, че аз съм му дал информацията. Какво да правя, за Бога?

Ъркарт се отпусна в удобната кожена седалка на колата, преди да отговори. От тази седалка беше свикнал да поема рискове.

– Каза ли нещо пред „Обзървър“, Хенри?

– Не. Не мисля, че те очакваха коментар от мен. По-скоро се опитваха да намерят Чарли.

– Той къде е?

– Скрит вдън земя, надявам се. Успях да се свържа с него. Беше... пиян. Казах му да не вдига телефона и да не отваря вратата.

Ъркарт стисна волана и погледна напред. Имаше странното чувство, че всичко това не го засяга. Беше задействал една машина, която се оказа твърде мощна, за да я контролира. Вече не знаеше какво го чака на следващия завой, само знаеше, че се движи с по-висока скорост от безопасната. Но не можеше да спре, а и не искаше. Вече беше късно за съмнения.

– Къде е Чарли сега?

– В дома си в Лондон.

– Трябва да изпратиш някого да се погрижи за него. Не може да го оставим сам, Хенри. Виж, знам, че е трудно, но има клиника за алкохолици близо до Доувър, която сме ползвали за такива случаи. Много дискретни и мили хора. Д-р Крисчън, директорът болницата, е отличен човек. Ще му се обадя и ще го помоля да дойде да вземе Чарли. Но се опасявам, че трябва да изпратиш и някой друг от семейството, в случай че Чарли се противи. Имаш ли представа кой? Може би съпругата ти? Трябва да действаме бързо, Хенри, защото само след няколко часа репортерите от „Обзървър“ ще налазят и ще обсадят дома на брат ти. Трябва да изпреварим копелетата. В сегашното състояние на Чарли не се знае какво може да каже или да направи.

– А какво ще правим после? Не мога да скрия Чарли завинаги. Трябва да се види какво е станало рано или късно, нали?

– Прости ми, че питам, Хенри, но истина ли е? Купувал ли е акции?

Въздишката, която се чу от другата страна на телефона, беше като заседнал въздух, който се измъква от отдавна заровен ковчег.

– Не знам. Просто не знам. Но...

От тази пауза лъхаше на съмнение и отчаяние.

– Явно наистина сме дали лиценз на някакво ново лекарство на „Ринокс“. Всеки, който е имал техни акции, е изкарал добра печалба. Но Чарли няма пари да си плаща тока, камо ли да играе на борсата. А и откъде ще е разбрал за „Ринокс“?

Ъркарт отговори с тон, който не търпеше противоречие.

– Ще се занимаваме с това, след като се погрижим за него. Той има нужда от помощ независимо дали го осъзнава, или не, а ние трябва да му дадем малко въздух. Ти и аз, Хенри, трябва да се погрижим за него. А ти трябва да си особено внимателен, Хенри.

Ъркарт направи пауза, за да остави думите да постигнат търсения ефект.

– Не може да си позволиш да сбъркаш точно сега.

Колингридж измърмори нещо в съгласие. Нямаше нито волята, нито аргументите да спори и се радваше, че Камшика пое-ма нещата в свои ръце, макар че така губеше и семейната си чест и професионалното си достойнство.

– Какво друго да направя, Франсис?

– Нищо. Само да се оправим с Чарли. После ще държим барута си сух. Нека първо видим какво точно знаят от „Обзървър“, после ще влезем в боя. Но дотогава няма да казваме нищо.

– Благодаря ти, Франсис. Моля те, обади се на този д-р Крисчън, помоли го да помогне. Сара може да бъде в дома на брат ми след по-малко от два часа, ако тръгне веднага. Оправи всичко това. О, Боже...

Ъркарт можеше да чуе как емоциите напират в гласа на министър-председателя.

– Не се тревожи, Хенри. Всичко ще си дойде на мястото – увери го той. – Имай ми доверие.