Дейвид Игнейшъс - Директорът

Тази сутрин Греъм беше съпътстван от охранител, който се оказа неизменна част от новия му живот. Шефът на охраната беше един филипино-американец на име Джак Фонг, който имаше големината на хладилник и цял живот бе работил за Службата за сигурност. Тази сутрин самият Фонг го ескортира до частния асансьор на директора в гаража на сградата. Беше толкова тихо в кабината, че Уебър чуваше тиктакането на часовника си. Обърна се към Фонг. Като всеки друг през тези първи дни, шефът на охраната беше изключително любезен.

– Желаете ли нещо, сър? - Мъжът имаше предвид кафе, сладкиш или бутилка минерална вода, но замисленият Уебър отговори с онова, което му беше на ума.

– Може би просто трябва да взривя това място. Ще го превърна в тематичен парк, а аз ще започна от нулата някъде другаде. Какво мислиш, старши?

Охранителят с дебелия врат и доверчивия поглед изглеждаше изумен. Директорите не си правеха шеги. На лицето на Уебър имаше бегла сянка на усмивка, но всичко, което шефът на охраната видя, бяха водносините му очи.

– Тематичен парк. Да, сър. Определено.

Останалата част от пътуването прекараха в мълчание.

Уебър се разположи зад голямото бюро на седмия етаж и погледна навън през бронираните прозорци към върховете на дърветата на изток, където първото раздвижване за сутринта приличаше на диря върху хоризонта. Мъжът изключи осветлението. Стените бяха празни и прясно боядисани, лишени от всякакви следи от Янковски, който беше напуснал преди два месеца. Сега офисът беше негов. Първата светлина заигра по стената му, подобно на лъч от фенерчето на крадец.

Уебър огледа бюрото си. Беше от масивен дъб, навярно реквизирано от адвокатските кантори на Дивия Бил в „Донован, Лежър“. Имаше няколко петна върху него, където някой беше поставял горещи чаши с кафе или чай. Страничните чекмеджета бяха заключени, но средното не беше. Покрай цялата суматоха от първите си дни на новото работно място Уебър не се беше сетил да го отвори. Издърпа го с очакването да е празно като останалата част от офиса.

В дъното на чекмеджето намери запечатан плик с неговото име, изписано отпред. Разкъса го и извади лист хартия. Прочете написаното внимателно:

Една държава може да се справи с глупаците и дори с амбициозните. Но не може да се справи с предателство отвътре. Врагът пред портите не е толкова опасен, защото е познат и открито развява флага си. Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици и стига чак до самите зали на Сената.

Уебър обърна листа от другата страна и изпита внезапен хлад, все едно в стаята изведнъж беше нахлул студен вятър. Какво трябваше да разбере от този римски съвет - и по-важното беше кой го беше оставил в чекмеджето му, за да го намери през първите дни на управлението си?

Мястото наистина беше обитавано от духове, помисли си Греъм: имаше толкова много призраци, толкова много митове и легенди, които висяха по стените. Това не беше тематичен парк, а истинско шоу на ужасите.

Уебър прочете съобщението още веднъж и го върна в чекмеджето. Първата му тревога на това място беше съпътствана от любопитство и гняв. За предупреждение ли ставаше въпрос, или просто поговорка за лоялността? За предател ли го смятаха? Или може би това беше някаква шега, на която се подлагаше всеки нов директор, за да си поиграят с нервите му?

Уебър беше мислил доста по темата с предателите. Проведе няколко срещи за сигурността още първата седмица. Все пак сега беше пост-Сноудън 17ерата. Намирането на потенциални информатори беше приоритет. Всеки служител беше потенциален заподозрян. Десетилетието на война произведе реакция - невидима армия от изобличители и добротворци. Резултатът, както можеше да види всеки читател на вестниците, беше, че американските разузнавателни агенции повече не можеха да пазят тайни. Отговорните за сигурността уверяваха новия директор, че това няма как да се случи отново; служителите на ЦРУ били под наблюдение и постоянно подлагани на оценки, следяло се всяко тяхно влизане в интернет, обаждане по телефона или поръчка на пица.

Уебър попита дали цялото това вътрешно наблюдение е легално и му отговориха, че е; служителите се отказвали от всичките си права за неприкосновеност, когато започвали работа в агенцията.

Греъм разсъждаваше над този „Уики“ враг, който се сражаваше с нулите и единиците на компютърния код. Те бяха (или можеха да се намират) навсякъде. Резултатът в правителството беше опасение от нова червена заплаха. Хората през петдесетте години на миналия век шепнеха името Розенберг 18, а сега Сноудън и Манинг 19. Някак си общността на разузнаването трябваше да се научи да живее с по-малко тайни, това беше новото положение в света. Уебър обаче беше внимателен в изразяването на подобни скептични възгледи пред служителите си. Тези хора и бездруго бяха травматизирани. Светът им се беше обърнал с главата надолу.