Дейвид Игнейшъс - Директорът

Жената кимна и според Уебър тя го стори с изражение на институционална гордост.

Директорът отиде до прозореца и погледна към колите на рано пристигналите, които бяха започнали да запълват местата на оцветения в различни цветове паркинг на агенцията. Стана му интересно колко много служители караха чуждестранни автомобили. Подобно нещо нямаше как да се види в базата на „Еър Форс“ или флота. ЦРУ не знаеше дали иска да бъде синьо или червено 22. Това беше част от проблема на агенцията.

Уебър се върна на бюрото си, което изглеждаше кафяво на увеличаващата се светлина. Как всъщност щеше да накара това място да заработи отново? На бюрото му се намираше бележник с печата на агенцията и наперения и орел. Взе един химикал и записа някои фрази, които му дойдоха на ума, след което смачка листа: само седмица в ЦРУ и започна да мечтае за PowerPoint. Тъкмо щеше да хвърли хартията в кошчето, но се сети, че някой може да прочете написаното, затова я сложи в джоба си.

Далеч от Вашингтон един млад мъж се беше забързал към американското консулство в Хамбург като крайбрежна птица, издухана от северния вятър. Носеше изсулени дънки и сив анорак, ръцете му бяха дълбоко в джобовете му. Очите му бяха обрамчени от умора, младежът трепереше на студения октомврийски вятър, който духаше от езерото по улица „Алстеруфер“. При портала охранителят спря посетителя, но онзи показа швейцарския си паспорт и каза, че има спешна среща.

Вътре в караулното военният нареди на младия мъж да свали качулката си, за да се вижда лицето му. На главата му имаше толкова тънка четина, че приличаше на слой сажди. На дясното му ухо имаше три обеци под формата на шипове. На врата му беше татуирана пунктирана линия и руските думи: „Вмре зать здесь“. Според паспорта му се казваше Рудолф Биел. Охранителят искаше да го отпрати, но швейцарецът каза бавно и натъртено, че се налага да разговаря с директора на Централното разузнавателно управление.

– Имам съобщение за Греъм Уебър, директора на ЦРУ, само за него.

Младият мъж изглеждаше зле. Очите му бяха подути и кървясали. Бледата му кожа беше покрита с белези от акне, все едно беше живял целия си живот в пещера. Говореше английски с немски акцент. Според паспорта му беше от Цюрих.

– Имате ли уговорена среща с господин Уебър? - попита охранителят зад стъклото си. Въпросът беше глупав, но човекът беше объркан. Никога досега не беше виждал случайни посетители, двадесет и пет години след Студената война.

– Трябва да го видя, новия директор на ЦРУ. Господин Чистка. Той ще желае да разговаря с мен, сър, повярвайте ми.

Военният зад стъклото поклати глава. Помисли за момент, след което подаде на хлапето един формуляр с имейл и телефонен номер и му каза да си уреди среща. Това само накара посетителя да стане по-настоятелен и по-нервен.

– Чуйте ме: това е голяма тайна. Имейлите не са безопасни. Искам единствено среща лице в лице с господин Уебър. - Младият мъж сочеше с пръст, докато говореше, за да придаде тежест на думите си. - Без интернет. Без електронни съобщения. Иначе съм свършен. - Посетителят изрече последните си думи с мъртвешка сериозност.

Военният посочи към руските думи, татуирани на врата му. Поне можеше да започне отнякъде.

– Как се превежда това на английски?

– Превежда се „Срежи тук“. - Швейцарецът се усмихна криво на охранителя, след което отново се смръщи насреща му. - Наистина е така. Ще съм мъртвец, ако не ме пуснете.

Охранителят се взира в него още един дълъг момент и накрая кимна. Каза на посетителя да изчака отвън, докато се обади на регионалния шеф по сигурността. Не искаше да го обвиняват после, че е пуснал някакъв мърляв хлапак - или че не го е пуснал.

Швейцарецът пристъпваше от крак на крак отвън, ръцете му бяха затъкнати в джобовете на анорака му. Той се оглеждаше зад рамо на всеки няколко секунди надолу по „Алстеруфер“, към Кенедибрюке и околността. Преминаващите поглеждаха към него и правеха неприятни физиономии, когато забелязваха бръснатата му глава и раздърпаните дрехи. Това беше най- луксозният квартал на Хамбург. Какво правеше този боклук тук?

Посетителят затъкна ръцете си още по-надълбоко в джобовете, за да ги предпази от вятъра. Водите на Алстер бяха като набръчкана ламарина. Слънцето се беше скрило зад гъсти облаци и над езерото беше паднала тъмносивата сянка на късния следобед. На юг се намираха кулите на стария Хамбург, на запад бяха големите докове и товарните депа по река Елба, която се вливаше в Северно море.