Дейвид Игнейшъс - Директорът

Старите служители предупредиха Уебър, че агенцията наистина е в лошо състояние. Чуждестранните войни през изминалото десетилетие в Ирак и Афганистан не бяха донесли нищо добро, бяха деморализирали дори привидно успешните скрити действия на агенцията. ЦРУ трябваше да върши неща, в които предишните поколения служители биваха обвинявани, но никога не бяха извършвали, като измъчването на хора за информация или провеждането на кампании за систематични убийства. Щеше да е достатъчно зле, ако тази ера на корпорация „Убийства“ беше успешна, но като се изключеше залавянето на Осама бин Ладен, основното постижение беше да се създадат стотици милиони нови врагове за Съединените щати. Целият свят беше разгневен на Америка и презираше мощта и, което беше лоша комбинация.

Сега ЦРУ се нуждаеше от разрешение за всичко. Това изненада Греъм Уебър най-много в първите му дни на новия пост. Той беше свикнал заедно с изпълнителната власт, която вървеше с управлението на една голяма компания, да разполага с позволението да поема рискове, което всъщност беше част от креативното управление. Сега се намираше на много различно място. Съвременното ЦРУ работеше повече за Конгреса, отколкото за президента. На първата си среща за тайните операции Уебър попита от любопитство дали агенцията е проникнала в мрежите на анонимните информатори, които бяха откраднали цели складове, пълни с едни от най-големите тайни на Америка, и ги бяха публикували публично. Отговорът беше „не“, било прекалено рисковано за агенцията. Ако ЦРУ се опитваше да проникне в „Уикилийкс“, този факт можеше да... изтече.

Победените страни се превръщаха в сърдити зверове, а Америка беше понесла поражение. Беше също като след Виетнам - страната искаше да загърби всичко и да гледа телевизия, но ЦРУ не можеше да стори това, или поне не трябваше да го прави. Агенцията разполагаше с мрежа от агенти по целия свят, на които се плащаше, за да крадат тайни. Дори най-младите служители бяха наясно, че сега е време да се играе на сигурно, така че си намираха някое спокойно кътче, откъдето да могат да наблюдават и да чакат. Но тогава се появи Греъм Уебър.

На Греъм Уебър му отне почти цяла седмица, за да свикне. Трябваше да се научи как да използва класифицираната компютърна система, да се запознае с персонала, да проведе учтиви разговори с членовете на Конгреса и в общи линии да се подмаже на Вашингтон, който знаеше малко за него. През тази първа седмица на служба Уебър не носеше вратовръзка в офиса. Така се обличаха мениджърите в неговата компания, както и в повечето други успешни комуникационни и технологични бизнес организации, но това разтресе служителите на ЦРУ, каквото беше и намерението му в крайна сметка. След няколко дни повечето мъже спряха да носят вратовръзки, за да се подмажат на шефа. В четвъртък Уебър си сложи такава просто за да ги обърка.

Купи си апартамент в „Уотъргейт“, защото му харесваше гледката към Потомак. Нае интериорен дизайнер, който създаде безжизнено съвършенство според съвременната мода. Жилището му разполагаше с много повече място, отколкото се нуждаеше, все пак беше разведен и не обичаше да купонясва. Двете му деца останаха да преспят, след като церемониално положи клетва, и му казаха, че има готина гледка, но на следващия ден се върнаха в училището си в Ню Хампшър. Службата за сигурност настоя да наеме апартамент на същия етаж, за да може да осигури сигурната комуникация на директора и да има къде да спи личният му охранител. Онова, което най-много харесваше на Уебър, беше дългият балкон, който се простираше от дневната до трапезарията и гледаше към реката. Шефът на охраната го предупреди да не стои дълго на него, освен ако не е съпроводен от охранител, така че рядко го използваше. Късно през нощта поставяше стол до прозореца и наблюдаваше тъмния танц на реката.

В петъка на първата си седмица Уебър искаше да види новото си работно място в Лангли при изгрев слънце, преди който и да било от ласкателите и ухажорите му да се е появил. Пристигна в офиса в пет и тридесет, наоколо цареше мъртвешка тишина, за да види изгрева над новото си владение. Бетонният покрив на входа на старата сграда беше мръсно сив на първите утринни лъчи, на по-долните етажи се забелязваха няколко светли помещения, но на върха беше празно и пусто. Какво щеше да прави сега, когато се очакваше да ръководи този безформен пудинг от тайни и бюрокрация? Не знаеше.