Дейвид Игнейшъс - Директорът

Уебър беше представен във вестниците като „агент на промяната“, от когото според умните хора (или иначе казано, половин дузина журналисти, пишещи за водещи издания) агенцията имаше нужда. ЦРУ беше очукано и смазано. Нуждаеше се от свежа кръв и Уебър изглеждаше като човек, който можеше да раздвижи нещата. Мъжът си беше създал име в бизнеса, като беше купил една посредствена комуникационна компания и започна да купува радиочестотен спектър, който никой друг не искаше. Стана богат, също като хиляди други, но онова, което го открояваше от останалите, беше, че се опълчваше на правителството, когато се налагаше. Хората в общността на разузнаването му имаха доверие, така че когато той каза „не“ на политиката за наблюдение, много си промениха мнението.

Уебър изглеждаше в прекалено добро здраве за директор на ЦРУ: беше запазил пясъчнорусата си коса, издадената брадичка, скулите и тези леденосини очи. Лицето му беше момчешко, с кичури коса, които падаха по челото му, и бузи, които лесно се оцветяваха, когато се изчервеше или пийнеше пре- калено много, макар да не правеше нито едно от двете много често. Човек можеше да го обърка със скандинавец, може би швед, който е израснал в Северна Дакота: имаше онзи характерен твърд и сдържан поглед на северните равнини, който не издаваше нищо. В интерес на истината беше германо-ирландец от предградията на Питсбърг. Оттам беше мигрирал към безграничната земя на амбицията и парите и прекара живота си предимно на самолети. Сега работеше в Лангли, Вирджиния, макар че някои от коридорните клюки предвиждаха, че няма да се задържи много.

Президентът обяви, че назначава Греъм Уебър, защото иска да реконструира ЦРУ Предният директор, Тед Янковски, беше освободен заради скандал, който като че ли включваше подкупи от контрактори на агенцията и чуждестранни дейности. Хората казваха „като че ли“, защото делото на Янковски още не беше стигнало до голямото жури и никой не беше обвинен на този етап. Но дори според стандартите на ЦРУ кашата беше много голяма. Конгресът крещеше за нов директор, който да изкорени корупцията, и настояваха този нов директор да е външен. През изминалата година Уебър изнасяше речи относно разузнавателната политика и се появяваше в Белия дом за брифинги. Когато президентът назначи комисия, която да разгледа политиката за наблюдение, Греъм беше в нея. По времето, ко- гато Янковски подаде оставка, той беше станал един от основните кандидати за поста.

Предварителното разглеждане на кандидатурите отне цял месец на попълване на дразнещи формуляри и отговарянето на безброй въпроси. Уебър се съгласи да продаде всичките си акции, така или иначе пазарът като че ли беше на върха в момента, и с постъпленията откри „сляп тръст“, както му подсказаха от етичната полиция. Чувстваше се засрамен да види колко богат е всъщност. Единственото, което притесни проучващите, беше разводът му, състоял се преди около пет години. Те искаха виновна страна, „история“, която да обясни защо един привидно щастлив брак с красива жена се е саморазрушил. Предостави на инквизиторите от Белия дом документите от Сиатъл, като предварително беше наясно, че те не отговарят на въпроса, и не написа нищо на писмената им молба за допълнителна информация. Не беше тяхна работа, или нечия друга, да разбират, че съпругата му го остави заради друг мъж, дали за да привлече вниманието на отдадения към бизнеса си Уебър, или защото обичаше новия - така и не разбра. Светът беше приел, че вината е негова; това беше единственият подарък, който Греъм можеше да даде на жена си в края на техния споделен провал, а именно да поеме вината. През петте години, изминали оттогава, се опита да ходи на срещи, но сърцето му не беше готово за това.

– Няма ли какво повече да добавите? - попита адвокатът. Мъжът изглеждаше разочарован, когато Уебър поклати глава и заяви твърдо:

– Не.

– Това място е като обитавано от духове - каза президентът на Греъм по време на последния им разговор, преди да бъде обявен новият директор. - Някой трябва да изчисти тези духове. Можеш ли да се справиш с това? Можеш ли да поправиш нещата?

Уебър беше развълнуван от предизвикателството; същинска провокация към него да стори невъзможното. Децата му бяха пораснали, а къщата му в Сиатъл беше празна през по- голямата част от времето. Разполагаше с достатъчно време и като много хора, които бяха преуспели в бизнеса, искаше да стане известен и в нещо друго освен в правенето на пари. Благодарение на импулсивния глад и самоувереността на бизнесмен, който познава единствено успеха, се съгласи да заеме позицията в една агенция, която президентът беше определил като „хотел с духове“.