Дейвид Игнейшъс - Директорът

Греъм се опита да се захване с работата си, но думите продължаваха да ехтят в главата му: „Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици... и стига чак до самите зали на Сената.“ Някой си играеше с него, опитваше се да го извади от равновесие. Трябваше да е това.

Греъм Уебър поздрави секретарките си, Мари и Даяна, когато пристигнаха в 7:55. Почувстваха се леко неловко, че шефът им е дошъл на работа преди тях. Двете жени бяха работили за няколко директори и знаеха, че никой не се задържа завинаги в големия офис на седмия етаж, независимо колко рано идваше в службата. „Момичетата“, както бяха известни до не много отдавна, бяха част от невидимата армия на помощния персонал на ЦРУ които печатаха каблограмите 20, скриваха тайните и чистеха след тези, които бяха по-високо в йерархията на организацията.

Уебър беше навил ръкавите на ризата си, беше без вратовръзка и с две откопчани копчета. Първо стисна ръката на Мари, а след това и на Даяна, все още се чувстваше като посетител за седмицата.

– Добро утро, дами - поздрави ги той. - Сам се пуснах тук.

– Можете да започвате работа, когато желаете, господин Уебър - каза Мари, по-възрастната от двете, която вече работеше за петия директор на агенцията. - Ние идваме в осем.

– Мари, може ли да поговорим? - попита Греъм и посочи жената.

– Да, директоре.

Мари беше блондинка в края на петдесетте си години и всички смятаха, че е достатъчно умна и твърда, за да управлява сама това място, само дето така и не беше стигнала по-далеч от колеж. Тя беше ЦРУ версията на старши сержант. Жената беше зарязала първия си съпруг преди доста време, един офицер алкохолик, и се беше отказала да си търси втори. Даяна, доста по-млада от нея афроамериканка, се настани зад бюрото си. Тя беше женена за старши служител от „Поддръжка”; планираха да се оттеглят след година и да се върнат като изпълнители със зелени значки 21.

– В моя офис - поясни Уебър и кимна към голямото помещение.

Мари го последва вътре и включи флуоресцентните светлини на влизане. Мъжът затвори вратата.

– Исках да те питам нещо - започна Греъм. - Поверително е.

– При мен всичко е поверително, господин Уебър. Лоялна съм към всеки директор.

– Кой има достъп до моя офис? Имам предвид освен теб и Даяна.

Мари помисли за миг. Уебър нямаше да пита, ако нямаше никакъв проблем.

– Службата за сигурност - отвърна секретарката. - Провериха офиса отново миналата седмица, за последен път, за да се уверят, че всичко е наред.

– Кой ръководеше чистенето?

Жената изглеждаше искрено засрамена, че не знае отговора на този въпрос.

– Не съм сигурна. Длъжни сме да се махнем, когато провеждат подобни проверки.

– Напомни ми, Мари, на кого изпраща докладите си Службата за сигурност?

Секретарката го погледна въпросително, все едно това беше някакъв капан.

– На вас, разбира се, както беше и този понеделник.

– Точно така. Но преди тази седмица?

– Технически погледнато би трябвало да е бил действащият директор, господин Пингрей. Но мисля, че знаете, че той се отказа от повечето управленски въпроси, тъй като беше изключително близък с господин Янковски. Той се опитва да стори правилното нещо.

– Схванах. Така че на кого е докладвала Службата за сигурност тогава, преди този понеделник, щом не е на господин Пингрей?

Устата на Мари се набръчка по ъгълчетата, докато размишляваше върху въпроса.

– Предполагам, че са докладвали на директора на националното разузнаване, господин Хофман. Той е вашият шеф на хартия, така че би трябвало да е шеф на всички ни.

Уебър помисли за момент. Можеше ли да попита Сирил Хофман, човека, който беше отговорен за надзора на шестнадесет разузнавателни агенции, дали не му изпраща тайни съобщения? Не, разбира се, че не можеше. Помисли си дали да не попита обещаващия млад компютърен експерт, когото срещна преди година в Лас Вегас, Джеймс Морис, но и това не беше удачно.

– Благодаря ти, Мари - каза Уебър.

Секретарката се насочи към вратата, но преди да излезе, спря и се обърна.

– Господин директор - започна тя, - просто искам да ви кажа колко много се радваме всички, че сте тук. Хората искат да успеете. Те смятат, че можете да оправите нещата.

Уебър се засмя, макар да не беше особено развеселен.

– Така ми каза и президентът. Също така ми сподели, че това място е като обитавано от духове. Смяташ ли, че е така, Мари?