Дейвид Игнейшъс - Директорът

Регионалният шеф по сигурността пристигна в караулното, в себе си носеше червена папка с кодови фрази. Погледна паспорта на младия мъж и го повика да влезе в кабината. Работеше за Държавния департамент близо тридесет години, за да помни още как изглеждаше един изменник.

– Господин Уебър не работи тук - заяви шефът по сигурността. - Той е във Вашингтон. Защо искате да се срещнете с него?

– Имам специална информация, която да му предам. Прека- лено е опасно да я споделям с някой друг. Знам огромна тайна. - Швейцарецът погледна служителя на Държавния департамент с мъртвешка сериозност в очите. Ръцете му бяха отворени пред него, все едно държеше невидим подарък, който искаше да подари.

Служителят кимна. Имаше нещо в настоятелността на младия мъж, което го накара да му повярва. Погледна в червената си папка и набра номера на един от политическите кадри, К. Дж. Сандовал.

– Господин Мълния е тук. Той казва, че има пакет за господин Зелен.

Последва дълга пауза. Служителката на ЦРУ в сградата също беше забравила процедурата при неочаквано посещение, така че се наложи да погледне в собствените си „пищови“.

– Това някаква шега ли е? - измърмори в телефона тя, до- като търсеше. - Студената война свърши.

– Не, мадам. - Гласът му беше сериозен. - Не е шега.

– Добре. Съжалявам. - Няколко секунди минаха, докато намери сценария си. - Господин Мълния каза ли какво има в пакета?

– Не. Само спомена, че е важно.

Последва още една пауза, докато жената проверяваше листа с кодовите фрази за онази, която отговаряше на въпроса, който искаше да зададе. Не беше там.

– Ненормалник ли е?

Шефът по сигурността огледа младежа, който стоеше от другата страна на стъклената бариера. Онзи беше разкопчал анорака си, под който се беше разкрила мръсна черна тениска с избелял надпис „DEF CON XX“ и череп и кости. На китката му имаше гривна с метални капси. Този младеж беше кошмар за всеки родител, но въпреки това имаше нещо в очите му - колкото и уплашени и опулени да бяха те, - което говореше за интелигентност.

– Трудно е да преценя какъв е - отговори шефът по сигурността. - Прилича на пънкар. Намира се тук, пред нас. Вижте сама на камерата. Сама преценете. Мога да го отпратя, ако пожелаете.

Жената погледна към зърнестия образ на монитора. Младежът приличаше на пълен загубеняк, но тя беше новият шеф на подразделението и досега не беше имала неочаквани посетители. А и беше отегчена от безкрайния кръговрат на европейската икономическа криза. Това беше единствената тема, за която Вашингтон питаше консулството или посолството в Берлин тези дни. Щеше да е приятно да помисли за нещо различно.

– Какво пък, по дяволите? - отвърна тя. - Доведете го горе. Ще съм в конферентна зала А.

К. Дж. Сандовал чакаше зад полирана маса от тиково дърво, когато посетителят пристигна горе, дългунест и изплашен, придружен от шефа по сигурността. „К”-то беше за „Китън“ 23. Шефката на подразделението беше красива латино- американка в края на тридесетте си години, с прясно начервени устни и удобен черен костюм. Вече почти десет години работеше като служител на ЦРУ и се намираше в онзи странен период в средата между началото на кариерата и пенсионирането. Тя знаеше как да бъде търпелива: беше най-голямата дъщеря на мексикански емигрант от Монтерей, който се беше присъединил към морската пехота и беше достигнал до ранг сержант, преди да се пенсионира в Тусон. Майка и беше сервитьорка, докато не изкара средното си образование; сега работеше за една застрахователна компания. Сандовал си беше проправила път в агенцията с усърдна работа и приятелска усмивка, но беше заседнала.

Рудолф Биел беше заровен в качулката на своя анорак, но когато видя Сандовал, я свали. На живо изглеждаше още по- зле, отколкото на камерата. Под флуоресцентните лампи на конферентната зала бледата му кожа на петна го караше да прилича на влечуго албинос.

- Аз съм Хелън Стърдевант - представи се жената и му подаде визитка с фалшивото си име, телефон и имейл. Младежът завъртя очи и леко поклати глава, все едно искаше да каже „Да бе!“. Тя му направи знак да седне, придърпа стол за себе си и се разположи срещу него. Погледна в паспорта му.

– Вие сте от Цюрих, нали? С какво сте се занимавали там?

– Аз съм хакер. Ясно ли е? Hakzor. Понякога е Цюрих, понякога Берлин, понякога Санкт Петербург. Ако знаете какво е хакер... е, ще знаете с какво съм се занимавал.

– Желаете ли да разговаряме на немски? Ich spreche Deutsch.