Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Добре, ще остана в американското консулство на „Алстеруфер“, докато получите своя отговор.

– Съжалявам, но това не е възможно. Никой посетител не може да пренощува в комплекса. Но ще ви изпратим в секретна квартира тук, в Хамбург, където има бира и храна и всичко, от което се нуждаете, и след това, когато настъпи времето, ще дойдем да ви приберем. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава.

– Вие не ме разбрахте. Секретната ви квартира не е секретна. Те могат да я открият. Не мога да остана там.

– Шегувате ли се? Откъде могат да знаят местонахожденията на секретните ни квартири? Дори аз не знам къде са всички. Ще сте в безопасност там. Доверете ми се.

– ЯСР.

– Какво означава това?

– Я се разкарайте! - швейцарецът произнесе думите със своя английски с немски акцент.

Сандовал щеше да се разсмее, без да иска, но младият мъж се размърда. Той се изправи от стола срещу нея и положи ръката си на хлътналите си гърди, върху логото на DEF CON.

– Сам ще се оправям. Ще се върна след три дни, понеделник сутринта, след уикенда. Ще дойда в десет часа. Кажете на хората си да ме пуснат веднага, без да чакам, без да поемам рискове. Ако не сте готови да ме приемете тогава, забравете за всичко. Ще изчезна завинаги и системите ви ще бъдат хакнати, а цялата ви информация ще се озове на улицата, какво ли ми пука?

– Можем ли да ви дадем телефон, по който да поддържаме връзка?

– Не. Казах ви, те могат да ги засичат. Могат да проследят GPS-а. По-безопасно е да съм сам, без никакъв електронен сигнал, който да се излъчва от мен.

– Щях да съм по-спокойна, ако ние ви защитавахме.

Младежът се засмя по неговия си начин - задавена, безрадостна кихавица.

– Кого заблуждавате, госпожице Сандовал? Вие не можете да защитите самите себе си.

Швейцарецът искаше да си тръгне веднага. Жената предложи да го закарат където пожелае в Хамбург, в сигурен автомобил без дипломатически номера. Предложи му да му осигури бодигард, който да го следва от разстояние, или наблюдатели, които да видят дали някой го преследва, но той отказа всичко това. Най-накрая Сандовал му каза, че ще го изведе от консулството през тунел със скрит изход.

Последното предложение беше прието. Младежът взе парите и подписа разписка, макар че пишеше толкова криво, че не беше възможно да се разчете написаното. Жената го попита за интернет адрес, телефонен номер, нещо, но той отказа да и даде каквото и да било. Тя си помисли да му сложи GPS, но проследяващите устройства бяха заключени в склада.

Двамата бяха придружени от няколко охранители. Слязоха по малко стълбище към коридор, който водеше до тунел под задната част на комплекса.

Докато слабоватото тяло на Биел извървяваше последните няколко метра от разстоянието до изхода, стомахът на Сандо- вал се присви. Искаше и се да му извика да спре и да го повика обратно, да му обясни, че е прекалено опасно да си тръгне, че ще намери някакъв начин да го остави в консулството, независимо какво гласяха правилата. Главният охранител вече отваряше вратата на изхода, а швейцарецът постави качулката на главата си, за да се прикрие.

- Чакайте - провикна се Сандовал, но младежът вече се изкачваше по стълбата, беше минал люка и се беше озовал на „Варбургщрасе“, която се намираше зад консулството. Тя му помаха за довиждане, но младият мъж не се обърна назад.

Рамона Кайл не посещаваше Вашингтон много често. Изпитваше болка, в буквалния смисъл на думата, да бъде там: крампи в стомаха, а понякога и мигрена, която не отшумяваше, докато не напуснеше града. Вашингтон представляваше всичко онова, което тя смяташе за грешно, за насоката, която Америка беше поела през десетилетията на нейното съществуване. Всяка година ставаше все по-отдалечен и по-арогантен. Ритуалите и институциите бяха за шоу. Членове на Конгреса твърдяха, че следят изпълнителната власт, съдилищата осъществяваха ритуалите по съдебен контрол, президентите даваха отчет всеки януари как са направили живота по-хубав, как са увеличили свободата и щастието. Всичко това приличаше на парад на победата в една демократична страна. Всякаква връзка с реалността беше изгубена. Истината беше, че с всяка изминала година Америка губеше спомена за ценностите, които основателите бяха почитали.

Последния път, в който Кайл беше дошла във Вашингтон, отиде да посети Мемориала на Джеферсън, където седна на стълбите и плака цял следобед. Сълзите прииждаха всеки път, в който вдигнеше поглед към стените на ротондата и видеше думите на либертарианския президент, изсечени в камъка. Най- накрая един от охранителите се изнерви от присъствието на тази плачеща жена и я помоли да напусне.