Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Английският ми харесва. Hakzor spreche English.

– Какво хаквате?

– Всичко. С банките съм най-добър. Нали съм швейцарец, как иначе? Експерт съм по АКК хаковете. Автоматична клирингова къща. Знаете ли какво е това?

– Не. Обяснете.

– Прекалено е сложно. Няма време.

– Аз разполагам с доста.

– Не, не разполагате, госпожо. Имате голям проблем и никакво време.

Жената погледна отново към паспорта на младежа, а след това и към самия него. Който и да беше, определено му сечеше пипето.

– Казали сте, че искате да се срещнете с господин Уебър, нашия нов директор.

Младежът кимна.

– Да, само с Греъм Уебър. Той се нуждае от мен. В ЦРУ е по-лошо, отколкото предполага. Мога да помогна.

Сандовал потисна усмивката си. За кого се мислеше това хлапе, че да нахлуе така в консулството и да иска да се срещне с директора? Изглеждаше дрогирано, това личеше от кървяса- лите му очи. Провери го какво знае и се отърви от него.

– Молбата ви не е възможна за осъществяване. Господин Уебър е във Вашингтон. Аз съм негова лична представителка тук, в Хамбург. Можете да ми оставите съобщението си, а аз ще му го предам. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава. Под наболата му коса се виждаха костите на черепа му. Не беше просто небръснат, беше мръсен.

Насочи дългия си показалец към Сандовал.

– Извинете, госпожице, но нямате достатъчно време, което да пилеете. Те идват за вас.

– Кой идва за нас?

– Точно това искам да кажа на господин Уебър. Как ще пре- дадете съобщението ми? Ако е лично, няма проблем. Ако ли не, нямаме сделка.

Жената огледа младежа внимателно. Беше много нагло за мърляво хлапе с миризлива тениска да дойде тук и да настоява да разговаря с новия директор на ЦРУ който беше на служба по-малко от седмица. Вероятно смяташе, че разполага с нещо много важно; ако не беше така, бързо щеше да го разкара. Лично на нея и се искаше да го изхвърли оттук, но вече беше съобщила в централата в Лангли за срещата.

– Какво пише на тениската ви? - попита Сандовал. Опитваше се да си спечели малко време, през което да реши какво да прави.

– „DEF CON“. Парадът на хакерите.

– Съжалявам, но никога не съм го чувала. Къде се намира?

– Лас Вегас. - Младежът се усмихна. - Подари ми я един приятел.

Сандовал кимна, макар че онова, което хлапето каза, нямаше никакъв смисъл: защо един хакер би отишъл на конференция в Лас Вегас? Погледна часовника си, във Вашингтон все още беше сутрин. Никога преди не се беше разправяла с неочаквани посетители, но знаеше, че трябва да установи някакъв контрол и да разбере каква информация, ако въобще имаше такава, притежаваше тази откачалка.

– Вижте, господин Биел, да говорим сериозно, става ли? Иначе никога няма да спечелим доверието си. Нека ви обясня. Първо, ще изпратя на господин Уебър съобщение и ако той се заинтересува, ще разговарям с него по телефона. И след това, ако се заинтересува още повече, двамата можем да говорим с него лично. Като за начало обаче трябва да разбера защо сте тук. Какво е това съобщение, което е толкова важно, че трябва да го кажете единствено на господин Уебър? Споделете ми това и тогава ще видим какво можем да направим.

Младежът постави наболата си глава в ръцете си и започна да я драска, все едно по този начин можеше да стимулира мозъка си да мисли. Той погледна нагоре и се надвеси над нея, татуировката на врата му се озова пред лицето и.

– Вие не разбирате.

– Прав сте, не разбирам. Затова искам да ми обясните.

– Виждате ли татуировката ми? - Младежът дръпна анорака си, за да се разкрие пунктираната линия на врата му. - Означава „Срежи тук“. Хората, които написаха това върху мен, те ще го сторят, да, на секундата и никой няма да разбере. Именно заради това комуникирам само лично. Без имейли. Без съобщения. Директно.

Жената се пресегна и се опита да го хване за ръката. Съпри- частие, разбиране: този подход беше помогнал с една млада жена в иранското посолство в Мадрид. Хлапето тук обаче беше прекалено плашливо; то издърпа ръката си.

– Защо е толкова опасно, господин Биел? Трябва да ми помогнете. Ако не го сторите, ще ви помоля да напуснете.

Младият мъж затвори очи. Помисли за един дълъг момент. Изтекоха петнадесет секунди, може би двадесет: време, което ти се струва като цяла вечност, когато чакаш отговор. След това заговори бавно, добре осъзнаваше тежестта на думите си.

– Някои хора са в системата ви. Съобщенията ви се четат. Те не са тайна. Това трябва да кажа на господин Уебър.