Дейвид Балдачи - Довършителката

Най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите 3дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.

Това ми каза моят дядо, преди да преживее своята Случка и да изчезне завинаги. Мисля, че съм единствената, на която го е споменавал. Аз самата не съм го споменавала на никого. Така ми се стори по-разумно.

По природа не съм от най-доверчивите Уъгморти. Малцина от нас са такива.

Бях още Младок, когато дядо изрече тези думи, а малко по-късно го сполетя Случката. Трябва да призная, че тогава не бях сигурна какво има предвид. Не съм съвсем сигурна и сега. Съгласна съм, че едно място може да е кошмарно ужасно, но кое е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно?

Дядо ми разправяше още и за падащите звезди. Казваше, че всеки път, щом видиш една от тях да прорязва стремглаво небосклона, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна.

Интересна идея за място, където никога нищо не се променя – като Горчилище.

После задрямвах, за да се пробудя още на разсъмване, недоспала след поредния усилен ден.

И тогава, естествено, настъпваха виденията.

Отначало в главата ми цареше непрогледен мрак. От неговите дълбини, преди да видя каквото и да било, неизменно извираше писъкът. Толкова силен и ужасяващ, сякаш се разнасяше досами ухото ми. Той пронизваше черепа ми като куршум от морта и правеше мозъка ми на пихтия. Имах чувството, че откъсва нещо от мен – нещо, което някога съм притежавала, но съм изгубила безвъзвратно. Само че нямах представа какво е то. Как тогава изобщо си го спомнях ?

След звука идваше образът – синева, наситена синева. Тя се стелеше по земята като мъгла, обгръщаше съзнанието ми, изтиквайки оттам всички мисли, всички спомени. Когато накрая се разсейваше, заедно с нея си отиваше и объркването ми. И все пак неизменно оставах с усещането, че нещо липсва, нещо от изключителна важност.

Сега рязко се изправих върху площадката сред клоните на моето Дърво. Видението вече се бе изпарило, заедно с последните останки от съня. Изгревът често ме заварваше тук – сред гъстата, бухнала корона на моята сигурна, права като стрела топола. Двайсет къси летви, заковани за ствола и, оформяха пътя ми нагоре. Осем широки, напукани дъски бяха моят под. А къс непромокаемо зебло, което сама бях намазала с катран и завързала здраво с парчета крадено въже, образуваше покрива ми. Но сега не мислех за тези неща, защото писъкът още звънтеше в ушите ми – и това не бе обичайният писък от синята мъгла.

Надвесих се през ръба на площадката и се взрях надолу към земята. Реалните писъци все така се разнасяха оттам, вече придружени и от лая на кучета стръвници. Звуците разкъсваха покоя на дрезгавото утро.

Уъгмортите по принцип нямат обичая да пищят по разсъмване, нито по което и да било друго време на деня и нощта.

Спуснах се бързо по летвите, заковани за дънера на моето Дърво. Щом подметките ми удариха в земята, се озърнах наляво и надясно. Трудно беше да се прецени откъде идват писъците и лаят. Тук, сред гората, всеки звук отекваше, носейки се сякаш от всички страни.

В мига, в който видях какво ме приближава, се обърнах и си плюх на петите. Кучето стръвник връхлетя откъм гъстака с оголени зъби и запенени хълбоци, свидетелстващи за усърдието, което влагаше.

Като за Женска Уъгмортка ме биваше в краката, но няма Уъг, бил той Мъжки или Женски, който да може да надбяга куче стръвник. Вече подготвях кожата и костите си за щракването на неговите челюсти, когато то ненадейно се стрелна покрай мен и удвои усилията си, изгубвайки се скоро от погледа ми. Очевидно не бях неговата нарочена жертва за деня.

Обърнах глава наляво и видях нещо тъмно да се мярка между две дървета. Черна туника.

Съветът се беше размърдал. Тези кучета стръвници явно бяха насъскани от него.

Но по каква причина? Съветът, само с едно изключение, се състоеше от Мъжки Уъгове, повечето на преклонна възраст. Те рядко се показваха навън – творяха своите закони, наредби и други укази, които всички Уъгове трябваше да спазват, но инак всички си живеехме мирно и свободно, макар и не в особен разкош.