Дейвид Балдачи: Довършителката

– Не знаех, че той е беглецът, а и вие не ми казахте, като ви попитах. – Вдигнах очи към лицето му. – А защо го преследвахте?

– Има закони, Вега, закони, които Куентин Хърмс е престъпил. И затова ще си понесе наказанието. – Кроун ми отправи дълъг, изпитателен поглед. – Ако опита да се свърже с теб, трябва да информираш Съвета незабавно. Не го ли сториш, последствията ще бъдат сурови. Въпросът е сериозен, Вега. Наистина сериозен. – Той направи пауза. – Говоря за Валхал.

Всички присъстващи, в това число и аз, затаиха дъх. Никой Уъг не иска да бъде заключен във Валхал – тази открита клетка пред очите на всички, охранявана от бруталния Нида и неговия свиреп черен Шук. Само споменът за страховитото животно накара сърцето да подскочи в гърдите ми.

– Разчитаме на твоята помощ, Вега – постави ръка върху рамото ми Кроун. – Случаят е такъв, че цяло Горчилище трябва да сплоти усилията си.

После ръката му се плъзна към брадичката ми и взе нещо от там. Той го повъртя между пръстите си. Беше парченце от бележката на Куентин, залепнало за кожата ми. С ужас забелязах, че по него има следи от мастило.

– Явно си се изцапала по време на работа. – Очите му отново се впиха в мен като свредла. – Не забравяй какво ти казах, Вега. Разчитаме на теб. – После се обърна и закрачи към изхода. Останалите го последваха.

Хвърлих поглед към Домитар, чиято сивкава кожа лепнеше от пот.

– Ще слушаш какво ти се говори, или отиваш право във Валхал – рече той и се шмугна в офиса си толкова бързо, че едва не се прекатури на прага.

Върнах се към работата си, очаквайки падането на нощта.

Когато прозвуча сирената, оповестяваща края на работния ден в Комините, се преоблякох в овехтелите си дрехи и излязох от фабриката. Изпълваше ме такова нетърпение, че ми идеше да тичам. Щеше ми се да е вече нощ, за да мога да се покатеря на Дървото си, но не можех да сторя нищо, за да ускоря времето.

Пътят до селото не ми отне дълго. Горчилище не се разпростираше нашироко. Бе скупчено като малък, свит юмрук, очакващ да удари нещо. От двете страни на Главната улица, застлана с неравен паваж, се редяха магазини. В тях се продаваха нещата, от които се нуждаеха Уъгмортите – облекло, обувки, основни храни, чаши, чинии. Една аптека предлагаше лековити билки, мехлеми и превързочни материали. Имаше дори място, където можеше да си купиш усещане за щастие, което тук явно беше в недостиг. Бях чувала, че се харчело като топъл хляб. Всички знаехме, че Горчилище е най-доброто място за живеене, на явно ни трябваше малко помощ, за да се убедим.

Докато крачех, си мислех за Съвета и за Куентин, потърсил спасение в Мочурището от своите преследвачи. Това бях видяла със собствените си очи. Колкото до пръстена на дядо ми, който уж бил намерен в дома му – за него разполагах само с думите на Кроун и честно казано, не им вярвах. Все пак той бе прав за едно – Куентин Хърмс бе мой приятел, добър при това. Бях мярнала изражението на лицето му, преди да се скрие в гъстака. Освен ужаса върху него бе изписана нотка на облекчение. Облекчение, че влиза в Мочурището. Съзнанието ми почти отказваше да го възприеме.

Пътят ми минаваше покрай Общежитието, което бе мой дом от две Сесии насам, откакто мама и татко бяха изпратени в Приюта. То представляваше двуетажна дъсчена постройка, с мръсни прозорци и напукани керемиди на покрива. На втория етаж имаше пет тесни спални, с по шест нара във всяка. Това правеше общо трийсет обитатели със съмнителна хигиена, натъпкани заедно като сардели.

Ето защо предпочитах своето Дърво.

Тъкмо стигнах до входа му и насреща ми се показа един Уъгморт, когото познавах добре. Името му беше Роман Пикус и бе издокаран в обичайните си одежди: мазна, хлътнала мека шапка, протрит джинсов гащеризон, бяла риза, черно елече, ослепително оранжеви ботуши от кожа на Гарм и стигащо до петите сиво палто. Имаше дълги мустаци, завити като ченгели от двете страни на загорелите му от слънцето бузи. Тежък бронзов часовник бе окачен на верижка, опасваща предницата на елечето му.

– Здравей, Вега – рече навъсено той.

– Здравей, Роман – кимнах в отговор.

– От Комините ли идваш?

– Да. Ще взема Джон от Обучение и после ще ходим с Делф до Приюта.

– Не знам защо си губиш времето с този празноглавец – изпръхтя той. – Но от друга страна, и ти не си кой знае каква стока, тъй че може би сте си лика-прилика.

– Щом имаш толкова ниско мнение за Делф, защо не го предизвикаш на следващия Дуелум?