Дейвид Балдачи - Довършителката

Лицето му почервеня.

– Твърде стар съм вече за това. Но когато бях в разцвета на силите си...

– И колко точно Дуелума спечели тогава?

– Май никога няма да се научиш, Вега – скръцна със зъби той. – Уважавай, за да те уважават.

– Ще се помъча да го запомня, Роман. Накъде си тръгнал впрочем?

Веждите му подскочиха до челото.

– Коя си ти, че да ми задаваш подобни въпроси?

– Просто така приятно си бъбрехме, че не исках да преставаме.

– Да не искаш да те привикат пак пред Съвета?

– Абсолютно. Още един-два пъти и сигурно ще ми дадат някакво отличие.

– Не знам защо си губя времето да ти слушам брътвежите. – Той млъкна и ме огледа за секунда. – Ами Куентин Хърмс?

– Какво за него?

– Чух, че бил изчезнал.

– Може би – отвърнах предпазливо.

– Е, какво пък – сви рамене Роман, наслаждавайки се на ботушите си. – Най-много някой Гарм да го е докопал.

– Събра ли вече наемите за тримесечието? – смених невинно темата аз. Не ми се щеше да обсъждам Куентин Хърмс.

– А, добре че ми напомни – ухили се противно той, протягайки едрата си, нечиста длан. – Хайде, плащай твоя още сега.

Извадих от джоба си късче пергамент с подпис и печат и му го показах.

– Минах да го платя вчера. Касиерът ти дори ми направи малка отстъпка, задето съм го донесла сама и съм му спестила разкарването.

Усмивката му начаса се стопи.

– Отстъпка, а? Ще видим тази работа.

– Хайде, не се прави на толкова примерен, Роман.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това?

– Касиерът ти ми показа официалния правилник за всичко, което трябва да ни предоставяш в тази твоя воняща дупка. Обичам да попрочитам едно-друго, преди да давам спечелените си с труд пари.

За подобни приказки Роман можеше да ни изхвърли с брат ми от Общежитието. Част от мен може би желаеше това. Щяхме да отидем да живеем на моето Дърво. Но той просто се обърна и си тръгна, докато аз продължих по пътя си.

Училището, разположено в другия край на Главната, бе достатъчно голямо, за да побере няколкостотин Младока, но броят им бе едва наполовина. Обучението не се нареждаше сред основните приоритети на Горчилище. Докато стоях и чаках, ми се стори, че дори самият вид на сградата е тъжен – с увисналите си стрехи и посърнали прозорци, сякаш й идеше да заплаче.

Вратите се отвориха и Младоците започнаха да се изнизват навън.

Последен, както винаги, се появи брат ми.

Джон Джейн беше нисък, кльощав и изглеждаше много по-малък от възрастта си. Имаше тъмна коса, дълга почти колкото моята и не даваше на никого, в това число и на мен, да я подстригва. Не беше силен, но налиташе на бой, ако някой я докосне. Сега очите му бяха сведени надолу, сякаш бе запленен от краката си, чиято дължина предвещаваше висок ръст някой ден. Външността на Джон не се отличаваше с нищо особено, за разлика от онова, което се случваше в главата му.

Имаше удивителна памет и неведнъж го бях чувала да изказва съждения, които за нищо на света не биха ми хрумнали. Само в редките ни моменти на близост успявах да се докосна до тайната стаичка в неговия мозък. А тя бе далеч по-пълна от моята.

Щом ме видя, ускори крачка и по лицето му пробягна свенлива усмивка. Извадих тенекиената си кутия. По пътя насам бях набрала малко ягоди. Имаше също и пилешко крилце, което бях запекла на пещите в Комините. Джон обичаше да похапва месо, а менюто в Общежитието бе предимно постно. При вида на крилцето той ме погледна и се усмихна отново. През повечето време не го разбирах добре, но обичах тази усмивка. В училището не се предлагаше храна, макар Младоците да прекарваха тук почти по цял ден. Твърдеше се, че яденето ги разсейва. А според мен далеч по-разсейващ бе гладът. Като малка постоянно протестирах за това и бе цяло чудо, че ме оставиха до самия край на Обучението, което настъпваше с навършване на дванайсет Сесии. За мен това бе твърде рано, но не аз определях правилата, нали?

Джон ме улови за ръка и докато вървяхме, аз се оглеждах наоколо. Тук-таме се бяха скупчили групички Уъгморти, разговарящи помежду си с приглушени гласове. Мяркаха се и членове на Съвета, сновящи като плъхове из бунище със своите черни туники и еднакво подкастрени бради.

Всичко сочеше, че Куентин не е навлязъл в Мочурището просто, за да се отърве от тях и кучетата им. Бе оставил предварително бележката до мен, гласяща, че няма намерение да се връща. Значи е планирал бягството си, независимо дали ще го преследват, или не. Но още веднъж – защо? Мочурището предлагаше единствено сигурна смърт, а отвъд неговите предели нямаше нищо. И все пак той ми бе писал, че мога да ползвам онова, което ми е оставил, за да напусна Горчилище. Но за целта трябваше да мина през Мочурището, както той самият бе сторил тази заран. Мислите ми започваха да се въртят в кръг.