Дейвид Балдачи: Довършителката

– Три минути преди началото си е пак навреме – подхвърлих, без да спирам.

– Мнозина са далеч по-зле от теб, Вега – продължи той зад гърба ми. – Не го забравяй. Добре си се уредила тук, но това може да се промени. О, може, и още как.

Забързах към основния цех на Комините. Пещите отдавна бяха запалени. В единия ъгъл бяха най-големите, които не се гасяха никога. Те придаваха на цялото помещение топло, влажно усещане дори и в най-мразовитите дни. Мускулестите Ковачи удряха с чуковете си по листовете искряща стомана, които звънтяха като камбаните на Камбанарията. От челата и изваяните им гърбове се стичаше пот, оросявайки пода край нозете им. Те никога не вдигаха поглед от своята работа. Резачите оформяха с инструментите си късове дърво и метал. Смесителите обикаляха огромните вани и бъркаха различни съставки.

Всички тук бяха като мен – обикновени Уъгове, напрягащи мишци, за да свържат двата края. И всички щяхме да правим все същото до края на Сесиите си.

Отидох до своето шкафче в една от страничните стаи, където надянах работни панталони, тежка кожена престилка, предпазни очила и ръкавици. После се упътих към работния си тезгях, намиращ се в дъното на цеха. Той представляваше голяма, силно зацапана дървена маса, с набор от големи и малки инструменти, пасващи точно на ръцете ми, няколко прибора за тестване, съставляващи нашия качествен контрол, бутилки с бои, оцветители, киселини и други вещества, които ползвах от време на време. Имаше и стара, раздрънкана количка с метални колелца, с чиято помощ превозвах материалите и готовите изделия.

Част от работата ми беше опасна, затова гледах да не се излагам на излишен риск. Мнозина от колегите ми имаха липсващи пръсти, очи, зъби и дори цели крайници. Аз предпочитах да не попадам в тяхното число. Харесвах частите на тялото си такива, каквито са. Поне бяха пълен набор и ми служеха що-годе прилично.

Минах покрай широкото каменно стълбище с мраморни перила, водещо за горния етаж. То бе доста елегантен детайл на фона на всичко останало и за сетен път ме наведе на мисълта, че сградата невинаги е служела за фабрика. Кимнах и се усмихнах на Уъгморта, стоящ на пост в подножието му.

Името му бе Лейдън-Тош и никога не го бях чувала да говори. Той носеше дългоцевна морта, преметната през рамо, а на широкия му колан бяха окачени сабя и кинжал в кожена ножница. Единствената му задача бе да пази никой от нас да не се качва на втория етаж на Комините. Със своята дълга, гарвановочерна коса, орлов нос, който явно бе чупен на няколко пъти, и мъртвешки, неподвижни очи, Лейдън-Тош всяваше достатъчно респект дори и без оръжията си. Окичен с тях, бе направо ужасяващ.

Веднъж, дълго преди да постъпя на работа в Комините, бях чувала да разправят за някакъв нещастник, който опитал да се промъкне покрай него. Говореше се, че Лейдън-Тош го пробол с кинжала си, застрелял го с мортата, после му отсякъл главата със сабята и хвърлил останките му в една от неугасващите пещи на фабриката. Бях сигурна, че всичко това е измислица, но не и напълно сигурна.

По тази причина неизменно се държах учтиво с него. Дори никога да не ме погледнеше и да не ми продумаше, исках да сме в добри отношения.

Когато постъпвах във фабриката, имахме един семеен приятел, Уъгморт на име Куентин Хърмс, който ме обучи да довършвам изделия. Това бях тук – Довършителка. Още щом се появих на работа, Домитар ме посрещна с кисело ръмжене:

– Закъсняваш с две минути. Да не се повтаря повече.

През онзи първи ден дълго се взирах в мастиления печат върху ръката си и се чудех какво ли ще правя тук. Открих своя тезгях по табелката – тъмно метално правоъгълниче със сребрист надпис „Вега Джейн“ отгоре, завинтено за дървения плот. Гледката не ми се понрави.

През цялото време си мислех: Не само името ми е приковано за това място, а и аз самата.

Още в началото, щом влязох в цеха, Куентин побърза да дойде и да ме поздрави.

– Мислех, че ще се появиш чак утре, Вега. Иначе щях да се подготвя по-добре.

– Не знам какво да правя – отвърнах с нотка на отчаяние.

Тогава той отиде до своята маса и се върна с малка метална статуетка. Тя изобразяваше мъжки Младок, държащ куче.

– Ето – каза. – Ще довършваш ей такива неща. Това е метал, но ще работиш също и с дърво, керамика, порцелан и други материали. Гледай ме сега как ще боядисам този Уъг и неговото куче в приятни цветове.

– Откъде знаеш какви цветове да използваш?

– С всяко изделие вървят инструкции, но ще имаш и известна свобода да ползваш въображението си. Понякога ще боядисваш, резбоваш или щамповаш предмета, а друг път ще го обработваш така, че да изглежда по-стар.