Дейвид Балдачи - Невинните

На Майкъл — твоят изключителен ентусиазъм относно тази книга означава много за мен.

На Дейвид Йънг, Джейми Рааб, Еми Баталия, Дженифър Романело, Том Мейсиаг, Марта Отис, Крис Барба, Карън Торес, Антъни Гоф, Линдзи Роуз, Боб Кастило, Мишел Макгонигъл и всички от издателство „Гранд Сентръл“, които ме подкрепят всекидневно.

На Арън и Арлийн Прийст, Луси Чайлдс Бейкър, Лиса Ербах Ванс, Никол Джеймс, Франсис Милър и Джон Ричмънд — най-добрите литературни агенти, които един писател може да има.

На Мая Томас, която продължава да проправя пътя на електронните книги.

На Антъни Форбс Уотсън, Джеръми Травейтън, Мария Рейт, Триша Джаксън, Кейти Джеймс, Ейми Рош, Беки Айкин, Лий Дибъл, Софи Портас, Стюарт Дуайър, Ана Бонд и Матю Хейс от „Пан Макмилан“ за това, че ме изстреляхте на върха във Великобритания.

На Рон Макларти и Орла Касиди за страхотната аудио книга.

На Стивън Маат от издателство „Бруна“ в Холандия.

На Боб Шуле — за твоето приятелство, подкрепа и редакторски талант.

На победителите в благотворителния търг: Джейн Уинд, Гейбриъл Сигъл, Елизабет и Брук ван Бойрън, Даяна Джордисън, Шерил Косман и Мишел Коен. Надявам се, че героите, носещи имената ви, са ви харесали.

На Кристен, Наташа и Ерин — без вас съм загубен.

И на последно място, но не по важност — на Роланд Отуел, който отново свърши чудесна редакторска работа.

Уил Роби внимателно беше огледал всеки от пътниците на краткия полет от Дъблин до Единбург и бе категоричен, че шестнайсет от тях са шотландци, които се прибират у дома, а останалите петдесет и трима са туристи.

Роби не беше нито шотландец, нито турист.

Полетът трая четирийсет и седем минути, през които самолетът прекоси Ирландско море и голяма част от Шотландия. Пътуването с такси от летището отне още петнайсет минути от живота му. Той не отседна нито в „Балморал“, нито в „Скотсман“, нито в който и да било друг от прочутите хотели на древния град. Нае стая на третия етаж в сграда със занемарена фасада, до която се стигаше след девет минути изкачване към историческия център. Плати в брой за една нощувка, взе ключа и отнесе малкия си сак в скромната стая. Пружината на леглото изскърца под тежестта на тялото му и хлътна с десетина сантиметра. Скърцането и хлътването бяха неизбежни при тази ниска цена.

Роби беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше малко повече от осемдесет килограма. Беше със стегната мускулатура и разчиташе повече на бързината и издръжливостта си, отколкото на грубата сила. Преди време му бяха счупили носа, защото допусна една грешка. Не направи опит да възстанови първоначалния му вид, може би защото не искаше да забравя грешката. Заради същия инцидент имаше и един изкуствен кътник. Косата му беше черна и гъста, но Роби я предпочиташе къса, едва със сантиметър по-дълга от стандартната за морските пехотинци прическа. Имаше изразителни черти, които обаче не се набиваха на очи, тъй като той избягваше зрителен контакт с когото и да било.

Татуировките му бяха две — на ръката и на гърба. Първата изобразяваше зъб на бяла акула, а втората беше яркочервена и приличаше на светкавица. Причината за появата им бяха зле зараснали белези, но и двете татуировки бяха важни за него. Увредената кожа се оказа сериозно предизвикателство за художника, ала в крайна сметка той успя да се справи, при това повече от задоволително.

Роби беше трийсет и девет годишен. Или по-скоро на четирийсет, които навършваше на другия ден. Появата му в Шотландия не беше свързана с празнуване на юбилея. Идваше тук по работа. Работата и пътуванията му запълваха горе-долу половината от всичките триста шейсет и пет дни на всяка календарна година.

Той огледа стаята. Малка, лишена от лукс, но с достатъчно удобства, най-важното от които беше стратегическото й местоположение. Роби не се нуждаеше от много. Притежаваше малко вещи, а изискванията му бяха повече от скромни.

Стана от леглото, пристъпи към прозореца и притисна лице в хладното стъкло. Както обикновено в Шотландия небето беше мрачно. Жителите на Единбург посрещаха всеки слънчев ден с благодарност и немалка доза учудване.

Някъде вляво, макар да не се виждаше от прозореца, се намираше дворецът „Холируд“, официалната резиденция на кралицата. Далече вдясно беше Единбургският замък, който Роби също не можеше да види от тук.