Дейвид Балдачи - Невинните

Когато най-после пристигна у дома, той предприе двучасова разходка по тъмните улици. Стигна до реката и известно време стоя там, загледан във фаровете на колите покрай отсрещния бряг, които прорязваха мрака. По спокойните води на Потомак бавно се плъзна полицейски катер.

Роби вдигна глава към безлунното небе, което приличаше на торта без свещи.

Честит рожден ден .

Минаваше три след полунощ.

Уил Роби беше буден от два часа. Мисията, която получи чрез флашката, щеше да го отведе доста по-далече от Единбург. Мишената беше още един добре охраняван мъж, притежаващ повече пари, отколкото морал. Роби работеше по тази мисия вече близо месец. Детайлите нямаха край, а маржът на допустимата грешка — още по-малък от случая „Ривера“. Подготовката беше трудна и му се отразяваше зле. Изгуби съня си, престана да се храни нормално.

В момента се опитваше да релаксира. Седеше в малката кухня на апартамента си, който се намираше в престижен квартал сред множество величествени сгради. Но блокът му не беше част от тях. Беше стар, с невзрачна архитектура, шумни водопроводни тръби, странни миризми и лепкави мокети. Обитателите му бяха обикновени хора, повечето от тях в началото на жизнения си път. Сутрин излизаха рано, бързайки да заемат местата си в адвокатските кантори, счетоводните фирми и инвестиционните дружества, които изобилстваха в този град.

Част от съседите му предпочитаха обществения транспорт, най-често метрото и автобусите, други използваха велосипеди или просто се придвижваха пеша до големите правителствени сгради, в които се помещаваха институции като ФБР, данъчната администрация и Федералния резерв.

Роби не познаваше никой от съседите си, въпреки че ги срещаше редовно. Но разполагаше с информация за всички. Това бяха затворени, отдадени на кариерата си хора, заредени с амбиция. Също като него. Той упорито се подготвяше за поредната мисия и се потеше над детайлите, защото това беше единственият начин да оцелее.

Стана и пристъпи към прозореца. По пустото улично платно се плъзна самотна кола. Вече дванайсет години Роби пътуваше по света. И винаги някой умираше там, където отидеше той. Отдавна не помнеше имената на хората, чийто живот бе отнел. Те не означаваха нищо за него — нито в момента, в който ги убиваше, нито по-късно.

Предшественикът му в тайната организация, за която работеше, беше действал в изключително напрегнато време. Шейн Конърс беше ликвидирал трийсет процента повече мишени от Роби за същия период, но въпреки това бе намирал време да споделя опита си с човека, който щеше да го замести. След „пенсионирането“ си получи една спокойна позиция в организацията, свързана предимно с работа на бюро. През последните пет-шест години Роби не поддържаше почти никакви контакти с Конърс, но той си остана сред малкото хора, към които изпитваше истинско уважение. Споменът за него го накара да се замисли и за собственото си оттегляне. Още няколко години и то щеше да стане факт.

Ако оцелея .

Това беше работа за млади хора. Нещо като игра. Макар и само на четирийсет, Роби беше наясно, че не може да изкара още много години. Уменията му неизбежно щяха да отслабнат и някоя от мишените рано или късно щеше да се окаже по-добра от него. Което означаваше, че ще умре.

Мислите му отново се върнаха към Шейн Конърс, седнал зад бюрото си. Това също беше смърт, макар и с друго име.

Роби пристъпи към входната врата и залепи око за шпионката. Не познаваше лично никой от съседите си, но това не му пречеше да проявява любопитство към тях. Голямо любопитство. И напълно обяснимо. Тези хора водеха нормален живот. За разлика от него.

Наблюдението на тяхното всекидневие беше единственият начин да поддържа връзка с действителността. В един момент дори беше изкушен да се сближи с някой от тях. Това не само щеше да му помогне да се слее с тълпата, но вероятно щеше да го подготви и за деня, в който щеше да напусне сегашната си работа и да се опита да води някакъв по-нормален живот.

После, както обикновено, мислите му отново се върнаха към предстоящата мисия. Още едно пътуване. Още едно убийство. Щеше да бъде трудно. Ала всичките му мисии бяха такива. Лесно можеше да загине. Както винаги.

Роби си даваше сметка, че е доста странно да изживееш живота си по подобен начин. Но това беше неговият начин.

Днес Коста дел Сол напълно оправдаваше името си.

Роби носеше сламена шапка с тясна периферия, бяла тениска, синьо яке, избелели дънки и сандали. Тридневна брада покриваше загорялото му лице. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на ваканцията си.