Дейвид Балдачи: Довършителката

– Но аз нямам понятие как се правят тези неща.

– Явно си показала творчески заложби по време на Обучението, иначе нямаше да те назначат за Довършителка.

Тогава направих връзката. Часовете по изкуство наистина ми бяха любимите. Обичах да рисувам, инстинктивно знаех кои багри да съчетая. Справях се добре с грънчарското колело и дори се занимавах малко със скулптура.

Погледнах Куентин.

– Мислех, че поне в началото някой ще ми показва.

– Така е. Аз ще ти показвам.

– Ами твоята работа? – попитах, поглеждайки недовършените предмети на тезгяха му.

– Това ще е част от чиракуването ти – да ми помогнеш да ги довърша. Отдавна чакам този момент, Вега. Винаги съм се надявал, че ще те назначат в Комините.

И той не ме излъга. Всеки ден идвах във фабриката с усмивка само защото Куентин беше тук. Усвоявах занаята бързо, докато накрая уменията ми не се изравниха с неговите.

Сега си спомнях всичко това не от носталгия, а по съвсем различна причина.

Защото Куентин Хърмс бе същият онзи Уъг, когото бях видяла да се носи стремглаво към Мочурището по разсъмване, с целия Съвет и кучетата по петите си. Знаех, че днес той няма да се появи на работа, затова се чудех кога ли останалите ще усетят отсъствието му.

С глава изпълнена повече със страх, отколкото с недоумение се обърнах към единственото нещо, което умеех да правя добре – довършването на красиви неща, предназначени за Уъгове, които могат да си ги позволят. Аз самата не спадах към тяхното число.

Вдигнах първия си предмет за деня – порцеланова купичка, която трябваше да се нашари с бои и после да се изпече в пещта. Докато я оглеждах, капакът и се плъзна и едва не падна на пода. Оставих го върху тезгяха и улових купичката по-здраво.

Едва тогава забелязах малкия къс пергамент, сгънат в нея. Озърнах се да видя дали някой не ме наблюдава, после внимателно промуших пръсти вътре и го извадих. Пъхнах го под един парцал, после разгънах парцала уж че се каня да излъсквам нещо и го прочетох. Думите бяха изписани с дребен, прилежен шрифт.

Вече няма да се върна в Комините, Вега. Качи се на Дървото си тази вечер. Онова, което ще намериш там, може да те освободи от Горчилище, ако ти го желаеш.

Смачках бележката на топче и го лапнах. Докато се мъчех да го преглътна, видях четирима мъжки Уъгове да влизат в офиса на Домитар. По черните им туники личеше, че са членове на Съвета. За щастие, Джурик Кроун не беше сред тях. Той ме бе видял край Мочурището тази сутрин, което в съчетание с факта, че работех рамо до рамо с Куентин, можеше само да ми навлече неприятности.

След около половин час вратата на офиса се отвори отново и аз вдигнах очи, за да видя, че членовете на Съвета вече са петима. Джурик Кроун се бе присъединил към тях и всички до един се взираха към мен. Вцепених се като пронизана от някой от горещите ръжени, с които работеха Ковачите.

Кроун пристъпи напред, последван от останалите. В ръката си държеше предмет, който разпознах веднага, макар да не го бях виждала от много Сесии. Зачудих се как ли е попаднал у него.

– Ето че пак се срещаме, Вега – рече той, обграждайки работната ми маса заедно с колегите си.

– Да, така е. – Мъчех се да звуча спокойно, макар в гърлото ми да бе заседнала буца.

Той протегна предмета към мен.

– Познаваш ли това?

– Беше на дядо ми – кимнах. Това бе пръстен с особен мотив, гравиран отгоре – същия като татуировката, която дядо имаше върху опакото на ръката си. Три куки, свързани помежду си. Нямах представа какво означава, а и той никога не го обсъждаше, поне не с мен. Бях още Младок, когато го сполетя Случката, но помнех всичко, свързано с него. Рядко се срещаха такива Уъгове.

– Имаш ли някакво обяснение как пръстенът на Върджил Алфадир Джейн е попаднал в дома на Куентин Хърмс? – попита търпеливо Кроун.

Поклатих глава. Усещах свиване под лъжичката и ми се щеше дишането ми да не е така учестено.

– Мислех, че се е изгубил още навремето, заедно с него. Знаете, че след Случка от един Уъг не остава нищо.

– Познаваш ли Хърмс? – продължи Кроун все така кротко. – Близки ли сте с него?

– Да, приятел е на семейството ми. И единственият Довършител тук освен мен.

– А защо днес не е на работа?

– Не знам – отвърнах искрено, същевременно преливайки от облекчение, задето съм погълнала бележката на Куентин. – Може да се е наранил или да е болен.

– Нито едното, нито другото. – Той пристъпи по-близо до мен. – Нека говорим без заобикалки, Вега. Ти беше край Мочурището сутринта. Видя, че го преследваме.