Дейвид Балдачи - Довършителката

Когато заговори, тихият му глас, макар дълбок и достолепен, все пак изглеждаше незначителен в сравнение с огромното му тяло. Но всяка сричка се забиваше като клин в съзнанието ми.

– Здравей, Вега Джейн – каза той. – Искам да поговорим.

Джон, Делф и аз безмълвно последвахме Тансий извън Приюта. Отпред чакаше красива синя карета, теглена от четири великолепни Слепа. Сивата им козина се спускаше чак до копитата на източените като вретена крака. Говореше се, че Слеповете някога умеели да летят. Аз не го вярвах, макар че край плешките им още се забелязваха леки вдлъбнатини, където навремето сякаш е било прикрепено нещо, примерно криле.

Каретата се управляваше от Уъг на име Томас Богъл, който седеше на капрата прав, сякаш глътнал бастун.

– Ти си свободен – обърна се Тансий към Делф. – Разговорът засяга лични въпроси.

Делф побърза да се оттегли, като дългите му нозе за броени секунди го скриха от погледите ни.

После Тансий ни даде знак с ръка да влезем и ние се подчинихме. Не защото искахме, а защото нямахме друг избор. Когато той самият постави крак върху стъпалото, ресорите простенаха и цялата масивна карета се наклони встрани. Не знам колко килограма трябваше да тежи, за да предизвика подобен ефект. Не че разбирах много от карети, всъщност за пръв път се качвах в такава. Обикновено ходех пеш там, където исках да стигна.

След като се настани на седалката срещу нас и приглади гънките на мантията си, Тансий изгледа въпросително Джон.

– Това е брат ми Джон – почувствах се длъжна да поясня.

– Знам кой е. Просто размишлявам дали е нужно да присъства, или не.

– Ние само посещавахме родителите си – казах и стиснах ръката на брат си, усещайки надигащия се у него страх.

– Още един факт, с който съм в течение.

В непосредствена близост Тансий изглеждаше по-стар, отколкото отдалеч. Макар да седеше в сянка, можех да видя добре лицето му. То беше посърнало, с дълбоки бръчки, а под малките му очи имаше торбички. Цветът на дългата му коса бе странна смесица от кремаво и сребристо. Изглеждаше чиста и лъхаше на полски цветя. Обичайно този аромат би ми се понравил, но сега предизвикваше у мен леко гадене.

– Май все пак ще е най-добре да изчака отвън – рече накрая Тансий.

– Аз предпочитам да остане – отвърнах и в следващия миг прехапах устни. Да говориш с този човек бе възможност, удаваща се веднъж в живота. Да му възразяваш бе немислимо.

Тансий наклони глава встрани. За мой късмет не изглеждаше ядосан, а само леко изумен.

– И защо така?

– В случай че онова, което искате да ме питате, касае него. Така няма да има нужда да му го предавам, защото съм сигурна, че никога не ще постигна вашето красноречие.

Това бе напълно искрено. Тансий бе много учен Уъг, с пословични ораторски способности. Всички ние обичахме да го слушаме, макар и невинаги да разбирахме какво казва.

По каменното му лице пробягна подобие на усмивка, която начаса изчезна.

– Куентин Хърмс – каза той. – Не можем да го открием. Много сме притеснени. Моят заместник Джурик Кроун вече го е споменал пред теб.

Кимнах с разтуптяно сърце.

Тансий бръкна в джоба си и извади някакъв предмет. Още преди да ми го покаже, знаех какъв ще е. Дядовият пръстен.

Видът му предизвика у мен цял порой от спомени. Той винаги го носеше, а изображението върху него бях виждала само на още едно място – татуирано върху опакото на ръката му.

– Интересен мотив – каза Тансий, държейки го така, че двамата с Джон да можем да го огледаме добре.

– Знаете ли какво означава? – попитах аз.

– Не – и се съмнявам да има друг Уъг освен дядо ти, който да знае. Върджил бе доста потаен по някои въпроси. – Той прибра пръстена обратно и се наведе напред така, че коляното му почти допря моето. – Но знам, че го открихме в къщата на Хърмс.

– Те бяха приятели. Дядо вероятно му го е дал.

– Вместо да го остави на собственото си семейство? – повдигна скептично вежда Тансий.

– Както сам казахте, той бе потаен Уъг. Може да е имал своите причини.

– Да се върнем на Куентин Хърмс. Той те е обучавал за Довършителка...

– Вярно е. От него усвоих занаята.

– Харесваше ли го?

– Да – рекох след кратък размисъл. Това бе странен въпрос, но реших да му отговоря искрено. И все пак вътрешностите ми се гърчеха като червеи, извадени на слънце.

Тансий поглади брадичка с едрата си ръка. Огледах я, докато го правеше. Тя още изглеждаше силна, но някак изнежена, сякаш навремето е вършила тежък труд, но не и от много Сесии насам.