Дейвид Балдачи - Довършителката

Препънах се в някакво коренище и се проснах на земята. Обърнах глава и видях звяра само на два метра разстояние. Беше огромен и противен, а зъбите далеч не бяха най-страшното у него. Той отвори челюсти. Оставаше ми само миг живот, защото знаех какво ще излезе измежду тях. Хвърлих се зад един дебел дънер точно преди огнената струя да уцели мястото, където стоях. Земята се изпепели и усетих жегата навсякъде около себе си. Бях още цяла, защитена от дънера. Но нямаше да е задълго.

Чувах как съществото поема дълбоко дъх, подготвяйки се за ново изригване, което положително щеше да ме погълне. И тогава отведнъж ме обзе спокойствие, появило се незнайно откъде. Хвърлих бегъл поглед към небето и видях да го прорязва светла черта. Дядо ми беше разправял за падащите звезди и за това как всяка от тях носи промяна за някой Уъгморт. Интересна идея за място като Горчилище, където никога нищо не се променяше. Но когато отместих очи от небосклона, вече знаех какво да правя. И че разполагам само със секунда, за да го сторя.

Изскочих иззад дървото точно когато чудовището довършваше своето презареждащо вдишване, и метнах ножа, уверено и силно. Той го улучи право в окото. За жалост, оставаха му още три.

После се обърнах и побягнах, докато то виеше от ярост, обливайки се в кръв. Бях си спечелила броени мигове и трябваше да ги използвам по най-добрия начин. Носех се както никога досега, по-бързо дори от тази сутрин, когато ме гонеше кучето стръвник.

Достигнах Дървото си, улових се за първото стъпало и се закатерих с всички сили нагоре.

Раненият Гарм, подушил плът и кръв, се движеше с такава скорост, сякаш не докосваше земята. Някои казваха, че Гармовете ловели душите на мъртвите. Други твърдяха, че пазели дверите на Пъклото, където Уъгмортите, живели лош живот, отиваха до края на вечността.

Тъкмо сега не давах пет пари коя теория е вярна. Не исках да ставам мъртва душа тази вечер, независимо дали ще ходя в Пъклото или другаде.

Мразех Гарма от все сърце, но не можех да се бия с него и да храня някаква надежда за победа. Затова съсредоточих цялата си ярост върху движенията на краката и ръцете си. Дори и така не бе сигурно, че ще успея. Познавах стъблото на своето Дърво като петте си пръста, затова се изненадах, когато на половината път напипах непознат предмет, но продължих нататък.

Чувах пъхтенето на звяра зад себе си. Беше едър екземпляр, поне четири метра дълъг и почти половин тон на тежина. Смяташе се, че огнедишащите му способности идват от обитаването на Пъклото, където всичко било жега, пламъци и древна, плесенясала смърт. Не исках да ги изпитам отново върху себе си. Това се бе случило при последната ми среща с негов събрат и ми стигаше, докато съм жива. Което впрочем можеше да не е още дълго.

Той приближаваше бързо, но аз, пришпорвана от страха, се катерех още по-бързо. Накрая стигнах площадката. Под себе си чувах дращене на нокти, усещах полъха на адска жега. Не исках да поглеждам надолу, но го сторих.

Сред пламъците видях коравата, бронирана муцуна на Гарма. Гръдта му бе омазана с кръв. Тя не принадлежеше на някоя от жертвите му. Тези животни кървяха сами, сякаш вечно са ранени. Може би затова постоянно бяха в кисело, убийствено настроение. Тънкият му, покрит с шипове език се стрелкаше, а трите му оставащи очи се взираха в мен – гладни, опасни, фатални. Четвъртото бе изтекло, а от кухината му още стърчеше моят нож.

Аз крещях, пръсках слюнки насреща му. Исках да го убия. Да имам още един нож, който да метна по него така, че острието да намери сърцето му, да го запрати обратно в Пъклото, откъдето бе изпълзял.

Но това бяха напразни мисли. Единственото ми спасение се криеше в това, че Гармовете, въпреки цялата си сила, свирепост и коварство, не умееха да се катерят.

Само от набраната инерция той се отлепи на няколко метра от земята, но после се срина обратно с глухо тупване. Пламъците му отново се извисиха с рев нагоре, овъглявайки краищата на няколко от дъсчените стъпала. Знаех, че не могат да ме достигнат, но въпреки това неволно отскочих назад. После проклетникът започна да се блъска в Дървото ми, мъчейки се да го пречупи. То се заклати така, че зеблото, което ми служеше за покрив, се откъсна и полетя. И тогава се случи бедата. Една от дъските на площадката се откова, краят и отхвръкна нагоре и ме улучи право в лицето. Загубих равновесие и преди да успея да се уловя за нещо, се прекатурих през ръба. Клоните ме зашибаха и с последни сили успях да се уловя за едно от стъпалата. Тежестта ми насмалко не го откъсна от мястото му и то остана да се държи само на един гвоздей. Докато търсех опора, хвърлих поглед надолу. Гармът се беше изправил на задни крака и муцуната му бе само на няколко метра от мен. Той отвори паст, за да изригне ново огнено кълбо, което щеше да ме опърли като пиле. Държейки се с една ръка за стъпалото, свалих пуловера, завързан на кръста ми, направих го на топка и го метнах право в зейналата паст. Звярът се задави, закашля се и огън не излезе. Поне засега.