Дейвид Балдачи - Довършителката

– Виж – рекох с тих и равен глас, надявайки се да вселя в него спокойствие, което никога не бе лека задача. – Аз скоро ще трябва да изляза.

– Къде ще ходиш? – притесни се на секундата той.

– Просто имам малко работа. Ще се върна преди разсъмване.

– Може ли да дойда и аз?

– По-добре ще е да отида сама – отвърнах. Не знаех дали и на мен ще ми стигне куражът да свърша онова, което трябваше, а Джон не беше от най-смелите.

– Добре тогава – измърмори той, изглеждайки едновременно наранен и объркан. Това заби нови кинжали в сърцето ми, но нямаше какво да сторя. Решението ми бе взето.

Когато слязохме за вечеря, над Горчилище се спускаше здрач. Двайсет и осем Уъгморти ни бяха изпреварили и вече седяха край масата. Ние се сместихме на последните две останали места, докато Хестия, чевръста като невестулка, обикаляше с подноси, отрупани с чинии, върху които дори се забелязваше малко храна. През открехнатата врата към кухнята се виждаха двете й дъщери, дребни и слаби като нея, които се трудеха над печката с изпоцапани от сажди лица.

Те бяха още Младоци, но не ходеха на Обучение – едно, защото бяха Женски, и друго, защото Луун не вярваше в училището. Често го бях чувала да се хвали колко далеч е стигнал той самият, без дори да е стъпвал там. Според мен само това трябваше да накара всеки разумен Уъг веднага да изпрати децата си да учат.

Клетъс Луун седеше до баща си, на когото заприличваше все повече с всеки изминал ден – чак до набождащите мустачки по горната устна. Той бе само две Сесии по-голям от мен, но с подпухналото си лице изглеждаше по-стар. Все гледаше да ми направи мръсно и до едно време се притеснявах, че ще се досети да обърне усилията си срещу Джон. Фактът, още че се въздържаше, ми говореше, че се бои от мен. Страхът е голяма сила, ако боравиш с него правилно.

След вечеря здрачът окончателно отстъпи място на нощта. Джон и аз се пъхнахме под завивките, които отдавна бяха спрели да се преструват, че дават топлина. Изчаках, докато от всички страни не се разнесоха хърканията на съквартирантите ни.

Станах от леглото и се загърнах с наметката си. Взех също единствения си пуловер и едно одеяло. Минута по-късно вече се измъквах през задната врата, озъртайки се внимателно да не ме следят.

Както се оказа, е трябвало да бъда много, много по-предпазлива.

Харесвах нощта. Причината предполагам бе, че можех да се преструвам, че не съм в Горчилище. Не знаех къде другаде бих могла да бъда, но на моменти беше вдъхновяващо просто да си представям, че съм далеч оттук.

Времето бе хладно, но не чак дотам, че дъхът ми да изпуска пара. Носех пуловера и одеялото навити на руло, като възглавница. Ако някой ме спреше, щях да кажа, че просто отивам да спя на Дървото си.

Отначало виждах добре пътя под светлината на млечната топка в небето, която наричахме Нок, но после тя се забули в облаци и ме обгърна мрак. Отворих вратичката на ветроупорния фенер, отмъкнат от Общежитието, и го запалих с една от трите клечки кибрит, които бях взела. Нахлупих качулката си и продължих напред, следвайки колебливия му лъч.

И тогава го чух. В Горчилище не можеше да подминаваш звуците току-така, особено нощем. Напуснеш ли веднъж павираните улици, трябваше да си нащрек. Тази нощ някой или нещо бродеше навън. Обърнах фенера по посока на звука.

Докато чаках, плъзнах другата си ръка в джоба и улових работния нож, който бях задигнала от Комините преди много време. Той прилягаше идеално в дланта ми и умеех добре да боравя с него. Продължих да се ослушвам с надеждата, че това е просто Делф, тръгнал на някоя от обичайните си нощни разходки.

После долових мириса и той разсея всяко съмнение. Не беше Делф.

Не можех да повярвам. Толкова далеч от Мочурището? Това не се беше случвало никога. Но явно се случваше сега. Стиснах здраво ножа, макар да знаех, че няма да ми помогне – не и срещу онова, което се задаваше. А то извика в паметта ми спомени, толкова ярки и болезнени, че въпреки паниката очите ми се замъглиха от сълзи.

Угасих фенера, понеже знаех, че светлината само ще издаде местонахождението ми. Метнах през рамо връвта, с която беше привързан, и прибрах ножа, за да освободя ръцете си. После побягнах колкото ми държат краката.

Нещото беше бързо, много по-бързо от мен, но аз имах известна преднина. Следвах пътеката по памет, като само веднъж неволно се отклоних и се блъснах в едно дърво. Грешката ми струваше безценни секунди и преследвачът едва не ме докопа. Удвоих усилията си. Нямаше да умра по този начин, не и днес. Дишането ми излизаше с хриптене, а сърцето ми блъскаше с такава сила, че ми се струваше, че ще изскочи от гърдите.